Хамилтън: Кодово название Coq Rouge
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Хамилтън #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-8308-18-2
- Переводчик: Мариян Петров
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Хамилтън: Кодово название Coq Rouge». Краткое содержание книги:
Предната вечер Петра Хернберг бе разпитвана кратко, преднамерено объркано и грубо (законът предписваше, че задържаният или арестуваният трябваше незабавно да получат писмено обвинение и имат правото да се възползват от помощта на адвокат). Имаше кратък запис на този разпит, от който, както се и очакваше, ставаше ясно, че девойката отказваше да се признае за виновна в незаконно притежание на оръжие и в съучастничество в убийство. Последното бе малко учудващо.
— Наистина ли я питахте за съучастие в убийство? — учуди се Апелтофт, когато той и Фристед се срещнаха с двамата най-добри следователи на “фирмата”.
— Да, питахме я, защото се твърдеше, че именно в това е проблемът. Не е ли така? — те бяха получили момичето, след което бяха хвърляли жребия кой да играе “лошото” и кой — “доброто” ченге.
“Лошото” ченге бе започнало да я притиска и сега тя седеше в стаята за разпити съвсем сама.
— Е и как е? — попита Фристед.
Двамата следователи смятаха, че тя все още е в шоково състояние, но вече е започнала да идва на себе си. Петра правела впечатление на интелигентно момиче и, разбира се, щяла да започне да разсъждава, ако не се побърза и не се прибягне до провокации.
Фристед и Апелтофт получиха разрешение за разговор с Петра Хернберг в рамките на не повече от два часа. Когато влязоха в стаята за разпити, тя седеше с отсъстващ поглед.
— Здрасти, казвам се Арне, а колегата ми — Ерик — поздрави я Фристед и седна. — Ние водим друго разследване тук, в тази сграда. То обаче е свързано с ареста ти, така че бихме искали да поговорим с теб. О’кей?
Тонът на Фристед бе коректен, приятелски и убедителен. Той притежаваше способността да пита за тежка вина така, както се питаше за разрешение да се запали лула.
Тя кимна, надигна се от мястото си и седна срещу бюрото, зад което се бе настанил Фристед. Петра бе мила, поддържаше външността си и бе лесно да си я представиш в бяла престилка зад аптекарския щанд. Бе именно такава. Напълно бе възможно да е наистина просто момичето от аптеката, помисли си Апелтофт. Той седеше малко настрани и стремейки се да не привлича внимание върху себе си, я изучаваше.
— Защо направихте това с нас? — попита спокойно тя.
Фристед поразлисти документите, лежащи на бюрото пред него, правейки се, че е потопен в изучаването им.
— Имаше голяма хайка на много места, въпреки че, разбира се, ти не го знаеш — каза Фристед.
Момичето поклати глава.
— Заподозряна си в незаконно притежание на оръжие и в заговор с цел убийство. Както виждам обаче, ти го отричаш — продължи невъзмутимо Фристед.
— Какво ти незаконно притежание? Не вярвам в това. И какъв ти заговор? Мислите, че съм убила някого ли?
Полицаите разглеждаха внимателно и мълчаливо момичето, след което Фристед продължи играта.
— Що се отнася до незаконното притежание на оръжие, то става дума за две неща. Ловната пушка не е кой знае какво, но ти навярно го знаеш?
— Онази, която висеше на стената ли? Та това е антикварна вещ, нещо като старинно оръжие. И вие мислите, че сме арестувани за…
— Това не е толкова важно. Е, а какво ще кажеш за патроните за китайския автомат? — прекъсна я Фристед.
Следващият момент бе много важен и двамата комисари затаиха несъзнателно дъх.
Девойката се замисли — или неразбрала съвсем за какво става дума, или разигравайки прекрасно театър.
— Нещо не разбирам за какво говорите — отговори най-накрая тя.
— За пълнителя за китайски АК-47… Нали си виждала такова автоматично оръжие с въртящ се пълнител? — продължи безстрастно Фристед.
В очите на девойката блесна огънче.
— А-а — каза тя, — само за това ли? Та той от години се търкаля в някакво чекмедже. Това е сувенир, може би дори детинщина, но като цяло е ненужна вещ. Донесох тази дреболия много отдавна от Бейрут.
— Защо? — кратко и уверено попита Фристед.
— Детинщина… Всъщност… е-е… там обикновено си правеха огърлици от гилзите на този “калашников” или “клашников”, както го наричаха. Взимаха гилзите, пробиваха ги и ги увесваха на вратовете си. Казваха, че било “революционно”. Вместо всякакви там награди, разбрахте ли?
— А от кого го получи?
— От един палестинец, в когото бях влюбена и чието име нямам намерение да споменавам.
— Добре, добре. Така обаче и не си си направила огърлица?
— Не, не си направих. Вкусовете се променят. А и Андерс, моето момче, не се решаваше да ги продупчи, защото имаше там нещо с шапчиците им или както ги наричат. А след това съм забравила за тях и едва сега си спомних.