Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

Двамата полицаи гледаха безпомощно Карл, защото им се струваше, че е дори твърде прав.

- “Много шум за нищо”, казала бабата, която се опитвала да остриже вълна от прасето — опита се да се пошегува Фристед, очаквайки овации. — Е и какво ще правим сега?

— Карл и аз стигнахме до извода, че трябва да се съсредоточим върху разпитите на двамата активисти от пропалестинското движение, за които знаем най-малко. Имам предвид теб и мен. А Карл ще разгледа библиотеката на Хедлунд. Може пък да намери в нея някаква пътеводна нишка. Аз пък ще се заема с кореспонденцията му и с още някои неща.

— Всъщност вчера не говорихме за това, но сутринта чух по “Ехо”-то, че в Сьодертеле всичко е минало добре. Значи са били просто обикновени крадци, а? — попита Фристед.

— Така е. И ние стигнахме до този извод. Търговци на хашиш, на крадени вещи. Дребни крадци. А и нали засякохме следата им от точно такъв източник, така че това няма да ни доведе до никъде — поясни Апелтофт. — Затова и решихме да се заемем с Хедлунд и материалите от разпитите.

Карл слезе един етаж по-надолу, измина няколко крачки по коридора и надникна в заседателната зала, в която имаше две дълги маси. Там се извършваше сортировката, номерирането и предварителната класификация на конфискувания материал. Работата бе в разгара си. Нали законът изискваше старателно вписване в протокола на конфискуваните вещи.

Едната от дългите маси бе определен за сортирането на нещата на двойката Хернберг — Хедлунд. Номерираните предмети се разпределяха в три купчинки още там, на масата, като едната бе тази на Хедлунд; другата, средната, за “или — или” и третата — на Хернберг.

Карл взе няколко ксерокопия и се отправи на обиколка около масата, като от време на време прелистваше или просто преобръщаше книги, изписани листа, фотографии, протоколи от събрания и други документи. Правеше го без особено любопитство, а и му бе някак си неловко да навлиза в личния живот на хора, които бяха само няколко години по-млади от него. От вчерашната му среща с Неслунд му бе останала някаква горчилка. Това го измъчваше и бе спал лошо.

Онова, което бе взето от общата им библиотека, не представляваше кой знае какъв интерес. “Подозрителната” литература се оказаха Ленин и Сара Лидман[58]. Карл обаче разбра, че литературата бе подбирана от съвсем неопитна ръка. За получаването на по-пълна картина трябваше да се разгледат още веднъж книжните лавици и онова, което бе останало в квартирата. Отбеляза си любопитните неща, реши засега да не се мъчи с кореспонденцията, с която трябваше да се заеме Апелтофт, и получи разрешение да посети дома на Хернберг и Хедлунд, за да разгледа неконфискуваното.