Никога не ме оставяй

Така или иначе, след разговора ни на гробището аз полагах всички усилия да го забравя колкото е възможно по-скоро. Държах се с Рут и Томи така, сякаш нищо особено не се бе случило, а и те се отнасяха към мен по същия начин. Ала между нас неизбежно присъстваше нещо ново и то не само между мен и тях двамата. Макар да си оставаха двойка, както преди, и да не се отказваха от характерния жест — да се докосват по ръката при раздяла, — познавах ги достатъчно добре, за да забележа, че доста са се отдалечили един от друг.

Разбира се, чувствах се неудобно от този факт, особено заради рисунките на Томи. Но вече не ми се струваше толкова просто да отида при него, да му поискам извинение и да му обясня как стоят нещата в действителност. Няколко години, дори само шест месеца по-рано все още бих могла да постъпя по този начин. Двамата с Томи щяхме да си поговорим и почти съм сигурна, че всичко между нас щеше да се оправи. Но през втората година на пребиваването ни във Фермата нещо се промени. Може би вина за това имаха отношенията ми с Лени, не знам. Но така или иначе, на мен ми ставаше все по-трудно да разговарям с Томи. На пръв поглед нещата между нас вървяха както преди, ала нито аз, нито той се докосвахме до теми като неговите животинки или случилото се на гробището.

Ето как стояха нещата малко преди разговора ни в будката на старата автобусна спирка, когато Рут ме вбеси, защото се направи, че не помни обраслия с ревен двор в Хейлшам. Пак ще повторя — за нищо на света не бих избухнала по този начин, ако това не се бе случило по време на толкова сериозен разговор. Да, главното бе вече останало зад нас, ала дори и така, при все че се бяхме поотпуснали и си бъбрехме на по-безобидни теми, цялото ни поведение бе подчинено на старанието ни да намерим правилния път в тогавашната ситуация и подобна преструвка за нещо толкова дребно, бе съвършено неуместна.

Събитията се развиха по следния начин. Въпреки че върху отношенията между мен и Томи бе паднала сянка, двете с Рут продължавахме да дружим (поне аз така мислех), затова реших, че е дошло време спокойно да обсъдим случилото се на селското гробище. Беше поредният летен ден с обичайните за сезона кратки превалявания с гръмотевици и ние, щем не щем, останахме в хамбара, макар там също да беше влажно. Така че, когато надвечер небето се проясни и лумна в злато от красивия залез, предложих на Рут да излезем и да подишаме чист въздух. Преди известно време бях открила една пътечка, която се виеше по стръмното било на хълма в края на долината и там, където излизаше на пътя, имаше стара будка за чакащите пътници. Автобусната линия отдавна вече не съществуваше, бяха прибрали дори пътния знак, а на задната стена на будката бе останала само рамката за разписанието на автобусите, което в миналото е висяло зад стъклена преграда. Самата будка — доста изящна дървена барака, непреградена отпред, откъдето се виждаше полето, простиращо се към долината — все още стоеше на мястото си, дори пейката вътре в нея бе цяла и непокътната. Тъкмо там се настанихме двете онази вечер, вдишвахме свежия въздух и се любувахме на красивия залез, който гледахме през плетеницата от греди над главите си. После аз казах нещо от рода на: