Никога не ме оставяй

— Не само аз имам такова мнение, сладурче. Кати също смята животинките ти за пълна щуротия.

Първото ми желание бе да го отрека, после — да се изсмея. Ала тонът, с който Рут произнесе тези думи, бе твърде уверен, а пък и тримата се познавахме достатъчно добре, за да може Томи да се усъмни: зад тях се криеше нещо. Ето защо не промълвих и дума, а в главата ми нахлуваха спомени от отминали разговори и накрая с ужас си спомних онази вечер, в която до късна доба си бъбрехме в моята стая. Рут произнесе:

— Докато хората си мислят, че рисуваш тези животинки за забавление, всичко ще е наред. Но не бива да се издаваш, че гледаш сериозно на тях. Много те моля.

Томи свали крака си от скамейката и въпросително ме погледна. Внезапно ми заприлича на дете, без каквато и да е защитна маска и аз видях, че дълбоко в душата му се събират тъмни и тревожни облаци.

— Виж, Томи — продължаваше Рут, — разбери нещо много просто. Ако двете с Кати от душа сме се посмели, това няма кой знае какво значение. Защото това сме ние. Но, за бога, не посвещавай останалите в тази тайна.

След това многократно обмислях ситуацията. Все си мисля, че трябваше да намеря какво да кажа. Можех просто да заявя, че Рут не говори истината, ала Томи едва ли щеше да повярва. А ако бях опитала да обясня нещата така, както си бяха, непременно щях да се объркам. Но нещо трябваше да се направи. Бих могла да хвърля ръкавица на Рут и да заявя, че изкривява същността на нещата: да, смях се заедно с нея, ала не по начина, който ми приписва сега. Бих могла дори да се приближа към Томи и да го прегърна пред очите на Рут. Но това ми хрумна години по-късно и, разбира се, подобен вариант ми се стори доста нереален, като имам предвид характера си и отношенията между нас тримата. И все пак не думите, които биха ни объркали още повече, а тъкмо такъв изход би бил единственият възможен.

Ала аз не казах нищо, не направих нищо. Отчасти защото от номера на Рут бях останала без думи. Помня, че внезапно върху плещите ми се стовари огромен товар и аз изпаднах във вцепенение пред лицето на цялата тази идиотска бъркотия. Сякаш ми бяха задали математическа задача, а умореният ми мозък отказваше да ми служи и, макар да знаех, че задачата има решение, все не успявах да го видя ясно и да го представя пред останалите. Нещо в мен поддаде и се счупи. Някакъв глас ми говореше: „Добре, нека си мисли и най-лошото за мен. Нека, нека!“ И сякаш в погледа ми той прочете потвърждение на думите на Рут. Сякаш лицето ми му говореше: „Да, права е, какво очакваше?“ И досега ясно си спомням изражението на Томи: първоначалното негодувание отстъпи място на дълбокото му удивление, сякаш бях рядък вид пеперуда, кацнала на стобора.

Не се страхувах, че ще се разплача, че ще се вбеся или че ще направя нещо още по-лошо. Въпреки всичко реших да се обърна и да си тръгна. Но още същия ден осъзнах, че съм направила голяма грешка. Но ще ви кажа само едно: най-много се боях да не би някой от тях да ме изпревари и да си тръгне пръв, а аз да остана насаме с другия. Не знам защо, ала изобщо не обмислях варианта, че двамата биха могли да си тръгнат заедно, така че исках първа да си отида аз. Обърнах се и се отдалечих по същия път, по който бях дошла — покрай надгробните камъни и през дървената портичка и за няколко минути душата ми истински тържествуваше; че сега двамата са останали насаме и страдат напълно заслужено.