Никога не ме оставяй

Свих рамене.

— Мислила съм за това. Но не съм сигурна, че ще е правилно.

Лора ме погледна озадачено.

— Но вие бяхте толкова близки!

— Да, бяхме. Но с мен стана същото, както и с теб, Лора. Към края отношенията ни се влошиха.

— Права си, но това се е случило отдавна. Сега й е много тежко. Чух, че и с помощниците не се разбирала. Многократно са й ги сменяли.

— Нищо чудно — забелязах аз. — Представи си какво би било, ако ти станеш помощница на Рут.

Лора се засмя и за миг очите й станаха такива, че си помислих: „Какво ли пък ще снесе сега?“ Ала пламъчето в тях тутакси изгасна и лицето й възвърна умореното си изражение.

Поговорихме още малко за нейните трудности — тя ми разказваше за една медицинска сестра, която й имала зъб. После стана време да тръгвам и аз протегнах ръка към дръжката на вратата с думите, че при следващата си среща ще продължим разговора. Ала и двете ясно съзнавахме, че сме отминали нещо с мълчание и ми се струва, че и двете чувствахме: няма да е правилно да се разделим просто така, без да сме го споменали. Сега вече малко или много съм сигурна, че в онзи миг в главите ни се таеше една и съща мисъл. После Лора каза:

— Много чудно. Като си помисля, че там вече няма никого.

Отново се обърнах с лице към нея.

— Да, чувството е странно — отвърнах. — Все не мога да повярвам.

— Чудно — повтори Лора. — Какво ли значение би могло да има това сега? Но има.

— Разбирам те много добре.

Едва след тези фрази, с които намеквахме за закриването на Хейлшам, ние най-после се почувствахме близки в истинския смисъл на думата и в порив на близост се прегърнахме — не толкова да се утешим една друга, колкото заради Хейлшам, сякаш да потвърдим, че той продължава да живее в нашите спомени. После наистина стана време да тръгвам и аз изтичах към автомобила си.

Близо година преди нашата среща с Лора, до ушите ми бяха достигнали слуховете за закриването на Хейлшам. И донори, и помощници ме питаха за това, сякаш тъкмо аз трябваше да знам истината: „Нали си от Хейлшам? Ще го закриват ли, или не?“ Неща от този род. Веднъж, на излизане от клиниката в Сафълк, аз се сблъсках с Роджър К. — също от Хейлшам, една година по-млад от мен — и той ми каза, че това е абсолютната истина, че всеки момент трябва да бъде закрит. Съобщи ми, че планът е да продадат терена и сградите на някаква хотелска верига. Помня каква беше първата ми реакция. Попитах го:

— А какво ще стане с възпитаниците?

Роджър помисли, че имам предвид настоящите възпитаници — децата и юношите, които имаха нужда от настойници — и разтревожено започна да обяснява, че вероятно ще се наложи да ги преместят в други такива заведения из цяла Англия, които не биха и могли да се сравняват с Хейлшам. Но въпросът ми, разбира се, не се отнасяше до тях. Имах предвид нас — себе си и всички онези, с които бях израснала, донори и помощници, разпратени из цялата страна, далеч един от друг, ала все още свързани с невидими нишки с мястото, откъдето сме дошли.