Никога не ме оставяй

Пак ще повторя, че така и не разбрах дали Рут нарочно бе изместила темата на разговора. Честно казано, не мога да се закълна, че тъкмо тя първа спомена за рисунките му. А когато се смеехме, аз не й отстъпвах, кикотех се наравно с нея и се присмивах на факта, че едно от съществата изглежда така, сякаш е нахлузило гащета, а друго прилича на размазан таралеж. Мисля, че в онзи момент непременно трябваше да спомена колко ми харесват рисунките му, да похваля Томи, че е постигнал много. Но не го направих. Отчасти заради касетката; а, ако сложа ръка на сърцето си, може би и поради факта, че бях доволна от пренебрежителното отношение на Рут към творчеството на Томи, като имам предвид всичко, свързано с него. Доколкото си спомням, накрая, когато се разделяхме с пожелания за лека нощ, ние чувствахме особена близост помежду си. Преди да си тръгне, тя ме помилва по бузата и каза:

— Браво, Кати! Никога не униваш.

Така че изобщо не бях подготвена за онова, което се случи на гробището няколко дни по-късно. През онова лято Рут бе открила много приятна малка църква близо до Фермата, зад която всичко бе прораснало с трева, а сред треволяците надничаха плесенясалите от времето разкривени надгробни камъни на старо селско гробище. Както казах, земята бе покрита с буйно израснали плевели, но наоколо бе тихо и спокойно и Рут сядаше на скамейката до оградата в дъното на църковния двор под една голяма върба и потъваше в четене. Не бях във възторг от новия й навик: помнех как предишното лято всички сядахме да четем сред треволяците в двора на Фермата. Въпреки това обаче, ако ми се случеше да се разхождам в тази посока и знаех, че Рут би могла да чете на онова място, краката сами ме понасяха през малката дървена портичка и по-нататък, по тревясалата пътека през гробовете. В онзи ден времето беше топло и тихо, аз замислено вървях по пътеката, четях надписите по надгробните камъни и внезапно под върбата зърнах не само Рут, но и Томи.

Тя седеше на скамейката, а Томи се бе изправил, вдигнал крак върху покритата с ръжда странична облегалка, говореше с Рут и едновременно с това правеше някакво упражнение за разтягане на мускулите. Нямаха вид на хора, погълнати от сериозен разговор и аз без колебание се приближих до тях. Вероятно трябваше да се досетя от начина, по който ме поздравиха, но със сигурност те не показаха открито отношението си. Умирах от нетърпение да им разкажа последната клюка за един от новопристигналите и затова не спирах да говоря, а те само кимаха с глава и от време на време ми задаваха по някой въпрос. Не се досетих веднага, че нещо става между тях и когато ги попитах, тонът ми бе по-скоро шеговит:

— Да не би да съм ви попречила?