Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Томи се настани на дивана и се хвана за големия пръст на крака.
— Извинявай, че съм бос. Събух се, и аз не знам защо. Сега пък се оказа, че съм се порязал. Е, Кат, ще погледнеш ли? Рут ги видя миналата седмица и оттогава искам да ти ги покажа и на теб. Само Рут ги е виждала, никой друг. Ето.
И тогава аз се запознах с неговите животни. Когато в Норфък ми разказваше за тях, аз си представях рисунки в умален вид, каквито правехме като деца. И сега бях изненадана от детайлното изображение на всяка една от тях. Не можеше да се разбере веднага, че това са живи същества.
Първото впечатление беше подобно на това, когато за първи път отвориш кутията на радиоприемник: тесни каналчета и жички, които се преплитат в сухожилия, миниатюрни „болтчета и винтчета“, изрисувани старателно до маниакалност, и едва когато разгърне следващата страница, човек можеше да види, че рисунката представлява, да речем, птица или нещо подобно на броненосец.
— Това е втората ми тетрадка. Първата не бива да я показвам на никого. В началото не се получаваше така, както трябва.
В същото време той навличаше чорапите на краката си, облегнат на дивана, и се опитваше да говори с равнодушен и небрежен тон, ала аз знаех, че начинът, по който ще реагирам, е много важен за него. Все пак не можех веднага да изкажа възхищение от работата му. Това вероятно се дължеше отчасти на тревогата ми да не би отново да си навлече неприятности заради усилията, които полагаше в областта на изкуството. Ала онова, което гледах, бе толкова далеч от всичко, на което ни бяха учили в Хейлшам, че не знаех какво да кажа.
— Боже мой, Томи, каква вглъбеност ти е била нужна! — възкликнах накрая аз. — Чудя се как си могъл да видиш всички мънички подробности на оскъдната светлина тук вътре.
После, когато отгърнах на следващата страница, добавих, тъй като вероятно не си давах сметка как биха прозвучали думите ми, изказани на глас:
— Интересно, какво ли би казала Мадам, ако ги види.
Тонът ми бе шеговит и Томи ми отвърна с усмивка, ала във въздуха увисна нещо ново, което не бях забелязала преди. Продължавах да разлиствам тетрадката, която бе изрисувана до четвъртината, и не вдигах поглед към Томи, защото съжалявах, че съм споменала за Мадам. Накрая до ушите ми долетя следното:
— Още много трябва да се постарая, за да ги покажа на нея.
Не знаех дали да възприема думите му като сигнал да похваля рисунките му; междувременно в душата ми се появи искрена симпатия към тези въображаеми същества.
При цялото изобилие от детайли, сякаш изработени от метал, във всяко едно от тях се криеше някаква нежност, дори крехкост. Спомних си какво ми бе казал тогава в Норфък: когато ги е рисувал, се е тревожил как ще се защитават, как ще успяват да си доставят необходимото и като ги гледах сега, аз също се разтревожих. Но въпреки това, незнайно защо, похвалните думи присядаха в гърлото ми. После Томи каза:
— Не започнах да ги рисувам само по тази причина. Просто ми харесваше да го правя. Започвам да се съмнявам, Кат: да продължавам ли да пазя работата си в тайна, или не? Нека пък да се разбере, какво страшно има! Ето, Хана и досега се занимава с акварелите си, мнозина от „ветераните“ също работят върху нещо. Не че ще тръгна да ги показвам насам-натам, не. Но си мисля, струва ли си да ги пазя в тайна?
Най-после можах да вдигна поглед към него и да кажа нещо повече или по-малко убедително:
— Прав си, Томи, не си струва. Рисунките ти са хубави. Наистина. Пълна глупост е да се криеш тук.
Той не отвърна нищо, но се усмихна, сякаш си припомни някаква шега и на мен ми стана ясно, че съм го направила щастлив. После, доколкото си спомням, не си казахме нищо интересно. Той нахлузи ботушите си и двамата излязохме от курника. Повтарям: това бе единственият път през цялата пролет, когато двамата с Томи пряко се докоснахме до неговата теория.
Лятото дойде, стана една година, откакто се бяхме появили във Фермата. Микробусът докара нова група възпитаници, точно както бе докарал и нас предишната година, само че сега не всички идваха от Хейлшам. Почувствахме облекчение: според мен всички се притеснявахме, че появата на още от нашите възпитаници ще усложни обстановката. От друга страна, фактът, че не пристигнаха още възпитаници на Хейлшам засили усещането ми, че годините, прекарани там, са останали далеч зад нас, че връзките с миналото ни отслабват. Не стига, че Хана и още неколцина от нашите непрекъснато говореха колко скоро ще последват стъпките на Алис, ами и други, като например Лора, си хванаха гаджета, които не бяха дошли от Хейлшам, и бе напълно възможно съвсем скоро въобще да забравим, че някога сме били в една компания.