Никога не ме оставяй

Друг път така се вглъбявам в себе си, че ако неочаквано срещна свой познат, преживявам нещо като шок, с който не мога веднага да се справя. Така стана например в онова ветровито утро, когато прекосявах паркинга пред станцията за обслужване и видях Лора зад волана на паркирания автомобил, която се взираше с празен поглед към шосето. Бях на известно разстояние от нея и за един миг се почувствах изкушена да продължа пътя си и да се направя, че не съм я забелязала, макар че не се бяхме виждали нито веднъж през седемте години след заминаването ни от Фермата. Знам, реакцията ми бе странна — та нали тя беше една от най-добрите ми приятелки? Както споменах и по-рано, струва ми се, че това можеше отчасти да се обясни с факта, че ми беше трудно толкова рязко да прекъсна мечтателното си настроение. Освен това си помислих, съдейки по вида на Лора в автомобила, по прегърбената й свита фигура, че тя е от онези помощници, за които току-що ви говорих и нещо вътре в мен ме караше да се въздържа от по-нататъшното изясняване на въпроса.

Но, разбира се, аз преодолях себе си. Докато вървях към колата й, спряла встрани от останалите автомобили, усещах как студеният вятър брули лицето ми. Лора носеше торбест син анорак, а косата — малко по-къса от преди — бе залепнала за челото й. Когато потропах на стъклото, тя не трепна и дори не се учуди да ме види след толкова много години. Сякаш седеше и чакаше — не точно мен, разбира се, — но пак някой от своето минало. И като ме видя, сякаш първата й мисъл беше: „Най-после!“ Защото в същия миг забелязах, че раменете й се разтресоха и се отпуснаха, сякаш бе въздъхнала дълбоко, а после мигом протегна ръка и отвори вратата.

Поговорихме си двайсетина минути: останах в колата до последния възможен момент. През по-голямата част от времето разговорът ни се въртеше около това, колко се е измъчила, колко объркана се чувства, какъв труден донор й се е паднал, колко мрази еди-коя си медицинска сестра и еди-кой си лекар. Чаках да се появи предишната Лора с ехидната си усмивка и обичайните си шегички, ала така и не я дочаках. Говорът й стана някак забързан и макар да се радваше, че ме вижда — така поне си мисля, — понякога създаваше впечатлението, че главното за нея е да излее насъбралата се в душата й горчивина, независимо кой е насреща й.

Съдейки по това, че дълго избягвахме да споменаваме за старото време, мога да кажа, че вероятно и двете сме съзирали някаква опасност в подобен разговор. Към края обаче все пак стана дума за Рут, която Лора бе срещнала в една от клиниките няколко години по-рано, когато Рут беше още помощничка. Започнах да й задавам въпроси, ала тъй като не можех да изкопча нищо интересно от устата на Лора, накрая възкликнах: