Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
През последвалите няколко минути ние се размечтахме как ще тръгнем на някое такова пътешествие, ако вземе шофьорска книжка. Попитах я къде ще нощуваме, а Рут отговори, че може да вземем под наем някоя голяма палатка. Напомних й, че по онези места духат свирепи ветрове и през нощта могат да издухат палатката ни. Говорехме шеговито. Но на това място аз си спомних, че в Хейлшам, още когато бяхме в долните класове, веднъж отидохме на пикник край езерото с госпожица Джералдин. Госпожицата изпрати Джеймс Б. в централната сграда за сладкиша, който бяхме изпекли заедно, но докато го носеше, силният порив на вятъра издуха горния пласт на бисквитите и го разнесе върху ревена, който растеше наоколо. Рут забеляза, че като че ли си спомня, но доста смътно и аз, за да събудя спомените в душата й, казах:
— После си имаше неприятности, защото стана видно, че е минал през треволяците от ревен.
И тъкмо тогава Рут ме погледна и попита:
— Но защо? Кое правило бе нарушил?
Цялата работа бе в това, как го произнесе — тонът й бе толкова фалшив, че ако наоколо имаше някой страничен човек, дори той щеше да го усети. Аз раздразнено въздъхнах:
— Рут, престани да се правиш на глупачка! Как би могла да забравиш? Нали ни забраняваха да минаваме оттам?!
Може би гласът ми е бил твърде рязък. Но така или иначе, Рут си знаеше своето — продължаваше да се прави, че нищо не помни и това ме подразни още повече. И тъкмо тогава тя забеляза:
— Не разбирам какво значение има това? Какво общо имат треволяците? Хайде, разказвай по-нататък, не се разсейвай.
Струва ми се, че след този изблик продължихме да си говорим с приблизително същия приятелски тон и не след дълго се отправихме в сумрака надолу по пътеката, която водеше към Фермата. Ала атмосферата така и не се проясни до края и ние се разделихме до Черния хамбар, като пропуснахме да направим обичайните си жестове на прощаване — докосванията по ръцете и раменете.
Скоро след това аз взех решение и като го взех, престанах да се колебая. Една сутрин станах и заявих на Кефърс, че искам да отида на курсове за помощници. Всичко се оказа удивително просто. Той прекосяваше двора с някаква тръба в ръка, а ботушите му бяха целите в кал. Мърмореше си нещо под носа, а аз се приближих и го уведомих за желанието си. Той ме изгледа така, сякаш съм го обезпокоила за някаква дреболия, сякаш съм поискала още дърва за огрев. После измърмори нещо от рода, че трябва да отида следобед и да попълня документите. Толкова просто беше.
Разбира се, това отне още известно време, ала нещата се бяха задвижили и аз започнах да гледам на всичко — на Фермата, на обитателите й — с други очи. Вече се чувствах една от заминаващите и скоро всички го знаеха. Може би Рут е предполагала, че ще прекарваме дълги часове в разговори за моето бъдеще, може би си е мислила, че от нея ще зависи моето окончателно решение. Ала аз се държах на разстояние и от нея, и от Томи. Никога повече не проведохме някой от нашите поверителни разговори във Фермата и времето да се простим настъпи съвършено неочаквано.
Част трета
Глава осемнайсета
Работата ми като помощница ми допадна. Дори мога да кажа, че ме накара да проявя най-добрите страни на характера си. Понякога се случва така, че човекът не е роден за подобни занимания и тогава работата му се превръща в огромно изпитание за него. На първо време може и да се справя добре, но по-късно дългите часове, изпълнени с болка и отчаяние, си казват думата. Рано или късно настъпва мигът, в който някой от твоите донори разбира, че не може да се справи, макар, да речем, това да е едва втората ти експлантация и никой да не е очаквал усложнения. Когато донорът завърши ей така, съвсем неочаквано, не можеш да намериш утеха нито в думите на медицинския персонал, нито в писмото, в което пише, че без съмнение си сторил всичко по силите си и че високо ценят твоята добросъвестност. Известно време си извън релсите. Някои доста бързо се научават да се справят с това. Но други — като Лора например — така и не се научават до края.
Пък и самотата. Растеш заедно с всички около теб, сред много хора, не познаваш нищо друго и изведнъж — превръщаш се в помощник. Часове наред прекарваш зад волана съвсем сам, пътуваш из цялата страна, от център на център, от болница на болница, спиш по мотели, няма с кого да споделиш грижите си, няма с кого да се посмееш. Много рядко можеш да попаднеш на донор или помощник, когото познаваш от преди, но обикновено нямаш време да разговаряш с него. Винаги бързаш, а дори и да не бързаш, си твърде изморен, за да водиш нормален разговор. И скоро дългите часове на работа, непрекъснатите пътувания, сънят на пресекулки — всичко това прониква в същността ти, става част от самия теб и всеки го вижда по осанката ти, по погледа ти, по походката ти, по начина, по който говориш.