![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
След като се свести, Гутулф се надигна и продължи да броди, след това отново спа. Сега отново беше буден и изправен пред разклонението на два тунела — опитваше се да отгатне кой по-вероятно ще го отведе нагоре. Усещаше по някакъв начин, че мечът е над него, също като къртицата под земята, която знае накъде да копае, за да излезе на повърхността. В предишни моменти на просветление изпитваше тревога, че е станал толкова чувствителен към песента на меча, че той го тегли нагоре към самата тронна зала, където ще го хванат и ще го посекат, че ще умре като къртица, която прокопава изхода си в кучешка колиба.
А и макар че се промъкваше неизменно нагоре, беше тръгнал от много дълбоко. Беше убеден, че не се е изкачил чак толкова нагоре, колкото се опасяваше. Беше сигурен освен това, че в обиколния си път се е придвижвал постоянно навън, встрани от сърцевината на замъка. Не, прекрасното, ужасяващо нещо, което го теглеше неудържимо, живото, пеещо острие трябваше да е някъде наоколо, под земята, зазидано сред скалите като самия него. А когато го намереше, вече нямаше да е сам. Само трябваше да реши по кой от тунелите да тръгне…
Гутулф вдигна ръка и затърка несъзнателно слепоочието си. Усети огромна слабост. Кога за последен път беше ял? Ами ако жената престанеше да му оставя храна? Беше толкова приятно да яде истинска храна…
„Но ако намеря меча, ако го притежавам единствено аз — иззлорадства той, — няма да ме е грижа за тези неща“.
Той вирна глава. Някъде съвсем наблизо долови драскащ шум, сякаш нещо беше попаднало в капан сред камъните. Вече беше чувал този шум — всъщност напоследък го чуваше все по-често, — но той нямаше нищо общо с онова, което търсеше.
Драскането спря, но той продължи да стои в мъчителна нерешителност пред разклонението на двата тунела. Дори когато оставяше камъни за пътни знаци, беше много лесно да се загуби, но сега все пак беше сигурен, че единият от тези два коридора отвежда нагоре към източника на песента — монотонната, примамлива, сърцераздирателна мелодия на Великия меч. Не искаше да тръгва в погрешна посока — щеше да му отнеме безкрайно много време, за да се върне. Беше примрял от глад и онемял от изтощение.
Може би стоеше тук вече цял час — или цял ден. Най-накрая едва доловим слаб полъх откъм десния коридор разроши косата му. Миг по-късно от тунела се понесе порой от някакви неща и профуча край него — духовете, които преброждаха мрачните пътища за никъде. Гласовете им отекнаха в черепа му, смътни и някак безнадеждни.
„… Езерото. Трябва да го търсим край Езерото…
Скръб. Те призоваха окончателната скръб и печал…“
След като цвърчащите неща прелетяха край него, слепият Гутулф се усмихна. Каквото и да бяха, духове на мъртвите или неясни представи на собствената му лудост, те винаги се появяваха от дълбините, от най-бездънните, най-древните кътчета на лабиринта. Носеха се отдолу… а той искаше да се изкачи.
Обърна се и се затътри по левия тунел.
Останките от масивната врата на Наглимунд бяха задръстени с чакъл, но тъй като тя беше по-ниска от стените, а купчините разтрошен камък бяха удобни за изкачване като стъпала, на граф Еолаир му се струваше, че тъкмо това е удобно място за предприемане на щурм. Силно се изненада, когато ситите се струпаха пред един отвесен и абсолютно здрав участък от стената.
Той остави Мейгуин и неспокойните простосмъртни воини под командването на Изорн и се качи по заснежения склон при Джирики и Ликимея сред развалините на някаква постройка на няколкостотин лакътя от външната стена на Наглимунд. Ликимея не му обърна никакво внимание, но Джирики му кимна.
— Почти настъпи моментът — каза ситът. — Извикахме м'йон раши — разрушителите.
Еолаир се загледа в ситската войска пред стената. Бяха спрели да пеят. Учуди се защо трябва да продължават да се излагат на стрелите на норните, след като пеенето им, изглежда, беше приключило, каквото и да беше неговото предназначение.
— Разрушители? Стенобойни машини ли имаш предвид?
Джирики поклати глава и се усмихна.
— Никога не сме имали такива неща, граф Еолаир. Предполагам, че бихме могли да измислим такава машина, но предпочетохме да се уповаваме на онова, което знаем. — Погледът му посърна. — Или по-скоро, което научихме от Тинукеда'я. — Той вдигна ръка. — Виж, м'йон раши пристигат.
Към стената се приближаваха четирима сити. На Еолаир му се стори, че по нищо не се различават от стотиците останали Миролюбиви, които лагеруваха в сянката на Наглимунд: бяха слаби и със златиста кожа. И също като на другите сити, цветовете на броните и на косите им, които провисваха изпод шлемовете им, бяха съвсем различни — м'йон раши проблясваха на фона на снега като попаднали не на мястото си тропически птици. Единствената разлика, която забеляза графът между тях и останалите от хората на Джирики, беше, че всеки носеше дълъг като върлина сиво-черен жезъл. Бяха от същата странна сивкавочерна материя като меча на Джирики Индрежу и на върха имаха сфера от някакъв синкав кристалоподобен камък.