Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Едва след като се освободи от последната замаяност на съня, си спомни, че мечът не е сам.

Никога не беше сам. Принадлежеше на Елиас, някогашен приятел, а сега непримирим враг. Изпитваше мъчителна нужда да е близо до него и да се радва на мелодията му като на топлината на огън, и знаеше, че приближаването му трябва да е много внимателно. Колкото и окаян да беше животът му в момента, той го предпочиташе пред онова, което би му се случило, ако го залови Елиас — или още по-лошо, ако Елиас го остави в ръцете на онази змия Приратес.

Изобщо не му хрумваше, че ще е по-добре просто да се откаже от меча. Песента му звучеше като ромон на поток за слуха на умиращ от жажда пътник. Притегляше го и не съществуваше друга възможност, освен да я следва.

Но все пак беше запазил някаква животинска съобразителност. Докато си проправяше път през вече изучените тунели, знаеше, че не само трябва да открие Елиас и меча, но и да се приближи до тях по такъв начин, че да не допусне да бъде разкрит и заловен, както веднъж вече беше успял да проследи краля от ръба на една скала над леярната. Поради тази причина следваше властните призиви на меча, но поддържаше възможно най-голямо разстояние — като сокол, който кръжи високо над господаря си. Усилието да се съпротивлява на тези властни призиви обаче го влудяваше. През първия ден, когато тръгна след меча, съвсем забрави да отиде до мястото, където жената редовно му оставяше храна. На втория ден — което за ослепения граф на Утаниат беше времето между две заспивания — призивите на меча, които пулсираха в него като второ сърце, почти изтриха от съзнанието му, че такова място въобще съществува. Ядеше всичко пълзящо, което докопваше с опипващите си ръце, и утоляваше жаждата си от всяка процеждаща се струйка, която чуваше и напипваше. Още през първите седмици из тунелите беше научил какво се случва, ако пие вода от застояли локви.

Сега, след три изпълнени със сънища за меча преспивания, вече бродеше в абсолютно непознати проходи. Никога не беше докосвал камъните, които напипваше сега. А и самите тунели, като се изключеха постоянните призрачни гласове и също така постоянното притегляне на Великия меч, му се струваха абсолютно непознати.

Имаше някаква съвсем смътна представа от колко време преследва меча и в редките мигове на ясно съзнание се питаше какво прави кралят из тези тайни кътчета под замъка толкова време.

После му хрумна безумна, прекрасна мисъл.

„Загубил е меча. Загубил го е някъде тук долу и той сега си седи и чака някой да го намери! Чака мен! Мен!“

Изобщо не усещаше, че лигите му се стичат по сплъстената му от прах брада. Мисълта мечът да е само негов — да го докосва, да го слуша, да го обича и да го боготвори — беше така умопомрачително приятна, че той направи още няколко крачки, легна на пода и затрепери, докато мракът не обгърна остатъка от съзнанието му.