Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Свещеникът вдигна отнесен поглед, сякаш се изненадваше, че чува човешки глас. В очите му се четеше странна уплаха.

— Аз… не знам, принц Джосуа. Не разбирам много… почти нищо не разбирам, поне в момента.

— Ще сляза при него — изломоти Исгримнур и се надигна от стола.

Отец Странгиард вдигна ръка.

— Той… иска да остане сам. — Погледът му блуждаеше; той прокара пръсти през рядката си коса. — О, милостиви Усирис. Клети души.

— Клети души?! — възкликна Джосуа. — Какво искаш да кажеш, отец. Странгиард? Можеш ли да ни обясниш нещо?

Архиварят стисна длани.

— Камарис наистина е бил в Джао я-Тинукай'и. Това е всичко… о, боже… това е всичко, което ми каза, преди да поиска да изрека клетвата за съхраняване на тайната на изповедта. Но причината за посещението му и случилото се там са заключени зад Вратата на Изкупителя. — Очите му продължаваха да кръстосват помещението, сякаш му причиняваше болка да задържи поглед в една-единствена точка. Накрая се спряха на Воршева и по някаква неизвестна причина се задържаха на нея. — Но мога да кажа поне следното: не мисля, че преживяното от него има нещо общо с настоящата ситуация, нито пък би могло да помогне да се научи нещичко за Краля на бурите или за Великите мечове, или за което и да е от нещата, които са ви нужни, за да спечелите тази война. О, милостиви Усирис! — Той отново опипа рядката си червеникава коса. — Простете ми. Понякога ми е трудно да запомня, че съм само пазачът на Изкупителя и че не аз нося товара, а сам Бог. Но точно в този момент ми е много трудно.

Тиамак не откъсваше поглед от него. Носителят на свитъка изглеждаше като посетен от отмъстителни духове.

— Това ли е всичко? — Джосуа изглеждаше разочарован. — Сигурен ли си, че нещата, които знае, не биха могли да ни помогнат?

— Не съм сигурен в нищичко освен в страданието, принц Джосуа — отвърна тихо, но с изненадваща категоричност архиварят. — Но наистина смятам, че е малко вероятно, а съм убеден, че да се изисква нещо повече от този човек, би било неимоверна жестокост, и то не само за него.

— Не само за него ли? — възкликна Исгримнур. — Това пък какво значи?

— Стига! — викна Странгиард почти гневно: нещо, което Тиамак никога не бе допускал за възможно. — Вече ви казах онова, което трябваше да узнаете. Сега искам да си вървя.

Джосуа го гледаше слисано. После каза:

— Разбира се, отец Странгиард.

Свещеникът кимна.

— Дано Бог опази всички ни.

Тиамак последва Странгиард навън и попита:

— Мога ли да направя нещо? Може би просто да повървя с теб?

След кратко колебание архиварят кимна.

— Да. Би било добре.

Камарис беше изчезнал. Тиамак се огледа, но не го откри.

Докато вървяха надолу, Странгиард заговори замислено:

— Сега разбирам… защо човек би искал да потъне в забрава. В момента подобна възможност е изкусителна и за самия мен.

Тиамак повдигна вежди, но не каза нищо.

— Вероятно пиянството и сънят са единствените предоставени ни от Бог начини да забравим — продължи Странгиард. — А понякога забравата е единственото лекарство за болката.