Съдбовният кораб [bg]

Тинтаглия утоли глада си с един глупав млад глиган. Беше го открила да рие със зурла в края на една дъбова горичка. Щом го съзря и улови миризмата му, в нея закрещя глад. Обърканото прасе бе стояло загледано в нея с любопитство, докато се бе приближавала към него. В последния момент бе размахало бивните си като че да я прогони. Беше го погълнала на няколко хапки, оставяйки единствено окървавени листа и детрит2, които да свидетелстват за съществуването му. После бе полетяла отново.

Ненаситността ѝ почти я плашеше. През останалата част от следобеда летя ниско, ловуваше, докато пътуваше, и уби още два пъти — сърна и още един глиган. Бяха достатъчни да утолят глада ѝ, но нищо повече. Къркоренето на стомаха ѝ продължаваше да я разсейва от намеренията ѝ. Тя повдигна очи, за да изследва основното разположение на местността, и изведнъж осъзна, че не бе обръщала внимание накъде лети. Вече не виждаше реката.

Принуди се да не мисли за стомаха си. Понесе се бързо над обширната блатиста долина, докато не се завърна до затлачената, тънка ивица на реката. Тук дърветата се бяха привели под напора на водата и мочурливите брегове се простираха нашироко под балдахина на гората. Нищо обещаващо. Още веднъж се насочи нагоре по реката, но този път не се остави да се носи, а полетя по-бързо от всякога и търсеше, постоянно търсеше позната особеност или признак за обитаване от Древните. Бавно, реката отново се разшири, а гората се отдръпна. Скоро, докато следваше течението към хълмовете, по бреговете отново се появи трева. Земята наоколо бе по-стабилна, повече гора, отколкото тресавище. После, толкова ненадейно, че дъхът ѝ секна, тя разпозна мястото. На хоризонта, в една от извивките на реката мерна бележещата кула на Келсингра. Тя проблясваше под залязващото слънце и сърцето ѝ литна от радост. Кулата все още стоеше, а очите ѝ успяха да различат и други сгради около нея. В следващия момент я обзе разочарование — не надушваше никакъв мирис на дим от комини, от работеща леярна или ковачница.