Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

След като разритаха запречилите външните врати трупове, се огледаха. На крака бяха останали само капитанът, Фурията, Слънчевия и Рел. Единствено Рел изглеждаше непокътнат. През цялото време Фурията се бе чудила защо капитанът постоянно изпраща младежа от Дженабакъз да пази тила им. Едва сега й просветна. Капитанът бе хитър. Резерви. Рел беше най-добрият боец във взвода, и бе свеж. Горкото момче направо трепереше от желание да мушка и сече.

Сторо се олюля и се облегна на дебелите дъбови врати. Вдигна ръка и избърса лъсналото си от пот лице. Фурията прибра дългия си нож и отвори чантата си — бяха останали само два. Погледна към Слънчевия, който протегна един пръст и опита да се усмихне, но произведе само озъбване.

Капитанът отвори външните врати. Под розовеещото небе, отвъд белите мраморни стъпала, върху каменните плочи около строевата площадка ги чакаше Дебелият Кептен заедно с още около петдесетина души. Фурията забеляза, че мъжете стояха на разстояние един от друг. Гледката изсмука силата от краката й и тя едва не се строполи на място.

Сторо изпъна гръб, стиснал зъби от болка, бутна шлема си назад и посочи към Кептен.

— Почти се съмна, Орлат. Гарнизонът гледа. Мен ме познават, но ти си никой за тях. Може би ще е по-добре да си плюеш на петите и дим да те няма.

Кептен се изсмя.

— Както казах, Сторо, можехме да те използваме. Жалко. Нямаш представа срещу кого си се изправил. Както виждаш, доведох целия екипаж. Знаеш ли какво? Ще ти дам последна възможност. Ако оставите оръжията си веднага, ще ви пусна да минете. Незабавно. Трябва да кажа, че се представихте невероятно. Но всичко свърши. Време е да отстъпите — в това няма срам.

Фурията погледна капитана. Щеше ли да приеме? Тя знаеше, че вече нямат никакви шансове — как можеха да победят още петдесет войници? Справиха се доста добре. Всъщност стигнаха по-далече, отколкото бе смятала, че е възможно. Фурията примигна, а очите й засмъдяха от солената пот. Проклето да е това изтощение! Тези пирати щяха да ги изколят в мига, в който хвърлят оръжията си! И несъмнено капитанът знаеше това.

Сторо подсмръкна и се изхрачи.

— Не, Орлат. Ти нямаш представа срещу кого си се изправил — капитанът кимна на Рел. — Твой ред е. Ние ще пазим тила ти. Трябва да удържиш вратата, момче.

Очите на Рел направо заблестяха. Гласът му, натежал от чувство, бе едва доловим:

— Нямаш представа какъв подарък ми правиш…

— Успокой се, момче. Искам да преживея това.

Младежът наклони глава и промърмори:

— Аз не искам нищо.

— Да, както и да е — изръмжа Слънчевия. — Ето ги, идат.

Първите войници хукнаха към тях с рев.