Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Знаех само едно — че нещо се задава, Фурия. Това е всичко. Знаех, че предстои някаква промяна.

И това го бе довело тук? Тя се замисли за всички неща, които предполагаше това твърдение. Нескромност? Преструвки? Ами ако беше вярно? Дали Копринения бе имал пръст в това доста необичайно тяхно назначение? Наистина ли намекваше, че…

Фурията се закова на място. Копринения продължи да върви. Капитанът я подкара с ръка. Той беше довел нея. Тя си спомни, че я бе попитал какво мисли за Сторо и още на следващия ден я бяха прехвърлили в този взвод. Дори беше довел Рел. Спомни си, че бе помолил капитана да се срещне с един човек, когото познаваше от затвора Малинтеас. Малко след това Рел се бе присъединил към взвода. Богове — възможно ли бе Копринения да бе набирал новобранци? И всичко това заради събитията от тази вечер, заради този преврат? Не. Звучеше твърде невероятно. Но кой всъщност беше той?

Пътеката свърши пред залостена желязна врата, която Копринения отвори. Озоваха се в зала, в центъра на която имаше вито каменно стълбище. Той спря пред него, събра косата си и я завърза с копринена лента.

— Пригответе се — прошепна Копринения. — Вратата горе води до Градския храм. Няма как да разберем кой е вътре и колко са.

Погледна към Сторо, който прочисти гърлото си.

— Така. Сапьори, оставете арбалетите.

— Глупости — озъби се Треперко. — Само през трупа ми.

Сторо го изгледа изпод сключени вежди.

— Не ме изкушавай… Арбалетите настрани. Всеки да си приготви торба с димки, бомбички и така нататък — всичко, с което разполагаме. Ще минаваме от стая в стая. Аз и Джалор ще водим. Разбрано? Разбрано.

Треперко и Фурията опоскаха запасите на Слънчевия, въпреки че той се извиваше, ръмжеше и посягаше да си ги върне. Сторо свали двуръчната закривена сабя от рамото си, а Джалор затегна ремъка на шлема, след което изтегли дългите си ножове. Рел извади двата си меча и хвърли ножниците им в мрака. Този жест накара устата на Фурията да пресъхне.

Докато изкачваха стълбите, водени от Копринения, Фурията закачи арбалета на колана си, запъна го с крак, след което го остави да виси от преметнатия през рамото й каиш. Стигнаха вратата, или по-точно това, което Копринения им бе казал, че е врата. На Фурията й изглеждаше като гола стена. Сторо им разясни със знаци какъв беше планът — щяха да вземат с щурм вратата, след което той и тежко въоръжените щяха да се сражават с войниците, докато сапьорите разчистват стаята. Всички му направиха знак, че са разбрали.

Копринения направи нещо на стената и вратата се появи. Прекрачи прага, след което се отмести встрани. Сторо, Рел и Джалор го последваха и опитваха да не вдигат повече шум от приглушеното дрънчене на броните им. Фурията влезе след тях. Тя примигна на ярката светлина. Присви очи и видя празна стая.

Изведнъж осъзна, че не знае какво си представят хората, когато чуят израза тронна зала. Тя си представяше голям, висок трон, на който седи сбръчкан мъж или съсухрена жена, дърдорещи наложници, министри с маймунски лица, които зяпат младите слуги, и евнуси, които зяпат сребърните прибори. Във всеки случай, стаята беше празна, кръгла и със сводест таван. Освен това беше чиста, бяла и ярко осветена — въпреки че Фурията не виждаше източник на светлина.