![Колекционерът на татуировки [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/7/kolekcionert-na-tatuirovki-bg-download.jpg)
Колекционерът на татуировки [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-325-6
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на татуировки [bg]». Краткое содержание книги:
По традиция хората си татуираха животни по две причина: за да си припишат някое качество на съществото — примерно лъвска смелост или бързина на пантера; или като амулет, предпазващ ги от опасностите на съответния хищник.
Били не разбираше много от психология, но знаеше, че за него важи първият мотив — по тази причина си беше татуирал точно това животно.
То му вдъхваше спокойствие.
Облече се и събра екипировката си, после няколко пъти мина дрехите, косата и тялото си с ролката за събиране на животински косми.
Часовникът на ръката му избръмча. Няколко секунди по-късно другият, в джоба му, издаде подобен звук.
Време беше отново да излезе на лов.
Добре. Неочаквана пречка.
Били беше в един тих, тъмен тунел под Ийст Сайд в Манхатън, на път към мястото, където смяташе да татуира до смърт следващата си жертва.
Обаче пътят му беше преграден.
През деветнайсети век в този тунел се помещавала странична линия на теснолинейна железница, свързваща една фабрика с железопътното депо около Четирийсет и четвърта улица. Беше величествена сграда с гладки тухлени стени и елегантни арки, удивително чисти от гризачи и плесен. Траверсите и релсите вече ги нямаше, но предназначението на тунела все още личеше — от няколко пресечки Били чуваше влаковете, излизащи на север и на юг от гара „Гранд Сентрал“. Метрото — също. Отгоре и отдолу. Понякога толкова близо, че те посипваше прах.
Тунелът можеше да го заведе много близо до следващата жертва — ако някакви несъобразителни работници не бяха зазидали входа през последните двайсет и четири часа; нещо, което не влизаше в плановете му.
Пречка…
Огледа мрачния тунел, в който единствената светлина проникваше през процепите на недобре сложените капаци на уличните шахти или от цепнатини в стените на сградите. Как да заобиколи стената, без да се качва на повърхността? Убиецът от подземията трябваше да остане под земята.
След петдесетина метра забеляза стълба с U-образни железни стъпала, облегната на тухлената стена. Водеше до по-тясна галерия на два-три метра отгоре, която изглеждаше като път за заобикаляне на препятствието. Той остави раницата и се приближи до стълбата. Качи се и надникна в галерията. Да, изглеждаше, че води в друг, по-широк тунел, който щеше да го заведе там, където искаше.
Върна се долу, за да вземе раницата и да продължи към целта си.
Внезапно изникна мъж.
Нахвърли се изневиделица, сграбчи го с мечешки лапи и го притисна до стената на тунела.
„Боже! — помоли се мислено Били. — Спаси ме, Господи…“
Ръцете му затрепериха, сърцето му се разтуптя панически.
Мъжагата го огледа от глава до пети. На ръст беше приблизително колкото Били и на неговите години, но много силен. Удивително як. Издаваше онази смесена миризма на немита човешка кожа и коса и улични масла. Дънки, две ризи „Хаузинг Уъркс“ — бяла и светлосиня. Опърпано вълнено палто, скъпа марка, но сигурно откраднато или извадено от някой контейнер. Мъжът имаше рошава коса, но странно, беше гладко избръснат. Тъмните му очи бяха малки, присвити и свирепи. Били веднага се сети за доктор Моро.
Мечкочовек…
— Моя територия. Това е моя територия. Ти си на моя територия. Какво правиш на моята територия?
Хищническите му очи шареха насам-натам.
Били се опита да се освободи, но застина неподвижно, защото Мечока сръчно извади бръснач и притисна лъскавото острие до гърлото му.
33.
— Внимателно. Моля — прошепна Били. Може би и друго, не беше сигурен.
— Моя територия — повтори Мечока.
Очевидно нямаше никакво намерение да внимава. Бръсначът стържеше еднодневната брада на Били. Звучеше му като автомобилна скоростна кутия.
— Ти — изръмжа мъжагата.
Били отново се замисли за родителите си, за леля си и чичо си, за другите роднини.
За Хубавото момиче, разбира се.
Така ли бе писано да умре? Безславно, трагично.
Мъжагата го стисна здраво.
— Ти ли си оня? Обзалагам се, че си ти. Кой друг, разбира се? Разбира се.
Какво се очакваше да отговори?
Най-важното — да не мърда. Били знаеше, че ако мръдне, ще почувства гъделичкаща болка под брадичката и после — замайване, докато кръвта шурти ли, шурти. И после щеше да престане да чувства каквото и да било.