Колекционерът на татуировки [bg]

Изреченията следваха едно след друго, бутаха се като вагони на внезапно набил спирачки товарен влак.

Били попита спокойно:

— Как се казваш?

— Нейтън.

— Моля те, Нейтън.

Бръсначът отново почегърта гърлото му и той млъкна.

Скръц, скръц…

— Тук долу ли живееш?

— Джулиан казва лоши неща за нас. Нарича ни с онази дума.

— Коя дума?

— Която не харесваме! Ти да не си от ония, дето го изпратиха тук? Някой от общината го доведе. Когато намеря тоя мръсник, ще го убия. Наричаше ни с онази дума.

— Коя дума?

Били реши, че това е правилният въпрос, който може да зададе и който няма да възбуди гнева на Мечока, макар да засягаше очевидно деликатна тема.

— „Хората къртици“ — изръмжа оня. — В книгата. За нас, които живеем тук. Хиляди хора. Повечето сме бездомници. Живеем в тунелите и подлезите. Той ни нарече „хора къртици“. На нас не ни харесва да ни викат така.

— На никого не би му харесало. Не, не съм водил никого тук. И не познавам Джулиан.

Бръсначът проблесна дори на оскъдната светлина — беше поддържан с любов. Това бе съкровището на Мечока и сега Били разбра гладкото избръсване, което не беше много разпространено сред бездомниците.

— Това хич не ни кефи — да ни наричат къртици — продължи другият, сякаш бе забравил, че го е казал вече. — Аз съм човек като теб и мен.

Е, това изречение не беше много смислено, но Били кимна в съгласие въпреки чувството, че ще повърне.

— Да, наистина. Виж какво, Нейтън, аз не познавам Джулиан. Тук съм, за да проверя тунелите. За безопасност, сещаш ли се?

Мечока се втренчи в него.

— Разбира се, че ще кажеш така. Обаче защо да ти вярвам, защо, защо, защо? — Думите се сляха в ръмжене.

— Не си длъжен да ми вярваш, но това е истината.

Били си помисли, че наистина ще умре сега. Замисли се за хората, които обичаше.

ЕЛА

ЛИАМ

Започна да се моли.

Мечока (не Къртица) го сграбчи по-силно. Бръсначът не помръдваше.

— Знаеш ли, някои от нас не живеят тук по свой избор. Ние не искаме да живеем тук. Не ти ли е хрумвало? Предпочитаме да имаме собствени домове в Уестчестър. Някои от нас предпочитат да имат жена, която да чукат всеки четвъртък вечер и да я карат при тъстовете си в хубавите пролетни дни. Но нещата не стават така, както сме планирали, нали?

— Не, не стават, Нейтън. Така е.

И Били, отчаяно опитващ се да установи някаква близост с Мечока, почти му разказа за трагедиите, сполетели родителите му и Хубавото момиче. Обаче не. Човек няма нужда от Заповедите на модификацията, за да му напомнят да не прави глупости.