![Деца от кръв и кости [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/7/deca-ot-krv-i-kosti-bg-download.jpg)
Деца от кръв и кости [bg]
- Автор: Адейеми Томи
- Серия: Деца от кръв и кости #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721437
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Деца от кръв и кости [bg]». Краткое содержание книги:
„Феномен.“ Entertainment Weekly
„Следващото голямо нещо в литературата и киното.“ Ebony
„Една от най-големите дебютни книги за тийнейджъри тази година.“ Teen Vogue
Чакай малко!
Втренчвам се в ръцете си, спомняйки си младия божник, чиято кръв изтече пред очите ми. Не само неговия дух не усетих. Не бях усещала силата на мъртвите от часове.
Взирам се отново в свитъка, търсейки скрито значение зад думите. Сякаш магията ми се бе изцедила от мен край арената. Не бях усещала нищо от…
Миноли.
Момичето в бяло. Онези големи празни очи.
Толкова много неща се случиха изведнъж и не бях разбрала, че духът на момичето ми е казал името й.
Когато умираха, другите духове от арената ми предаваха болката си. Омразата си. В спомените им усещах паренето от камшиците на стражите. Усещах солта на пролетите сълзи в устата си. Но Миноли ме отведе до прашните поля на Минна, където тя и остроносите й братя и сестри обработваха земята за есенната реколта от царевица. Въпреки че слънцето печеше жестоко, а работата беше трудна, всеки миг минаваше в усмивки и песни.
Иуо ми икбоканле ми ориша, иуо ни мо гбою ле.
Напявам думите високо и вятърът понася гласа ми. Повтарям ги и в главата ми запява един тъжен глас.
Там Миноли прекара последните мигове от живота си, изоставяйки във въображението си жестокостта на арената заради спокойствието на стопанството.
Там избра да умре.
Миноли — прошепвам заклинанието аз в дълбините на ума си. — Еми ауон ти уо ти сум, мо ке пе йин ни они. Е пада йаденину ейа мимо йин. Суре фун ми пелу ебин ийебийе ре.
Изведнъж пред мен се завърта пясък. Отскачам назад, докато подобната на мъгла вихрушка се надига и върти на вълни, а след това отново пада на земята.
— Миноли?
Прошепвам името на глас, въпреки че дълбоко в душата си вече знам отговора на въпросите си. Когато затварям очи, острата миризма на пръст изпълва ноздрите ми. Гладки царевични зърна се плъзват между пръстите ми. Споменът й грее ярък, наситен, жив. Щом той живее в мен с такава сила, трябва да вярвам, че и тя е тук.
Повтарям заклинанието с по-голяма увереност, протягайки ръце към пясъка. Миноли, призовавам те сега. Появи се като нова сила, благослови ме с безценния си…
От пергамента изскачат бели сенбарии и плъзват по кожата ми. Знаците танцуват по ръцете ми, вливайки нова сила в тялото ми. Тя се втурва в дробовете ми като първата глътка въздух след гмуркане под водата. Пясъкът около мен започва да се върти със силата на буря и от вихрушката се появява неясна фигура, дарена с живот.
— О, богове!
Затаявам дъх, когато Миноли протяга пясъчната си ръка. Грапавите й пръсти докосват бузата ми и целият свят потъва в тъмнина.
Глава двадесет и шеста
Инан
Свеж въздух изпълва дробовете ми. Там съм. Онова място във въображението ми оживява. Само преди секунди седях под изображението на Ори, а сега стоя сред поле от танцуващи тръстики.
— Получи се — изричам невярващо и прокарвам ръка през извиващите се зелени стъбла.
Хоризонтът все още се замъглява в бяло, обграждайки ме като облаци в небето. Но нещо се е променило. Предишния път поляната се простираше докъдето ми виждаха очите. Сега изсъхнали тръстики образуват кръг около мен.
Докосвам едно стъбло, удивен от грубите нарези, които излизат от центъра му. Умът ми прехвърля пътища за бягство и планове за нападение, но тялото ми се чувства странно спокойно. Това е нещо повече от облекчението, че вече не потискам магията си, усещането, че отново дишам. Във въздуха на мястото във въображението ми витае неестествено спокойствие, сякаш тук принадлежа повече, отколкото на всяко друго място в Ориша…
Съсредоточи се, Инан. Посягам към пионката си, но тук не мога да я хвана. Вместо това поклащам глава, сякаш мога да се отърся от предателските мисли. Това не е дом. Това е сърцето на проклятието ми. Ако успея да постигна онова, което трябва да направя, това място дори няма да съществува.
Убий я. Убий магията. Дългът ми се промъква в главата ми и накрая завладява същността ми. Нямам избор.
Трябва да следвам плана си.
Представям си лицето на момичето. Внезапен бриз раздвижва тръстиките. Тя се появява като сгъстяващ се облак и тялото й се оформя от син дим, който тръгва от краката към ръцете й.
Затаявам дъх, броейки секундите. Когато синята мъгла се вдига, мускулите ми се напрягат, а обсидиановата й фигура оживява.
Тя стои с гръб към мен. Косата й е променена. Белите кичури, които някога падаха като гладка завеса, сега се спускат по гърба й на гъсти вълни.