Деца от кръв и кости [bg]

Ясната нощ донася мраз над пустинята, почти толкова суров, колкото и палещите лъчи на слънцето. Въпреки че студен вятър отвява пясъка от дюните около Ибейджи, по кожата ми се стича пот. От часове се опитвам да изпълня заклинанието, но всеки опит е по-неуспешен от предишния. След известно време изпращам Тзеин и Амари в колибата, която сме наели. Сега поне мога да се провалям сама.

Вдигам свитъка на Лекан към лунната светлина, опитвайки се да разбера превода на йоруба, надраскан под сенбариите. След пробуждането спомените ми за стария език са точни, толкова ясни, както когато бях дете. Но колкото и пъти да рецитирам думите, моето аше не се проявява. Не се получава магия. И колкото по-безсилна се чувствам, толкова по-ясно ми става, че не би трябвало да правя това сама.

— Хайде. — Стискам зъби. — Оя, ба ми соро!

Рискувам всичко, за да върша работа за боговете, а защо те не са тук, когато най-много имам нужда от тях?

— Моля те, Оя!

Поглеждам отново към свитъка, опитвайки се да открия нещо пропуснато. Заклинанието трябва да създаде живот, дух от мъртвите, прероден в жива материя около мен. Ако всичко е както трябва, от дюните около мен би трябвало да се създаде живот. Но аз изричах заклинанието вече часове, а не бях успяла да помръдна и една песъчинка.

Когато прокарвам ръце по свитъка, новата рана върху дланта ми ме кара да спра. Вдигам ръка към лунната светлина и разглеждам мястото, където Лекан ме поряза с камата си от кост. Споменът за това как кръвта ми грееше с бяла светлина все още е силен в съзнанието ми. Приливът на аше беше вълнуващ, ослепителен приток на енергия, какъвто само кръвната магия може да предизвика.

Ако я използвам сега…

Тази мисъл кара сърцето ми да забие силно. Заклинанието ще започне да се лее с лекота. Без проблем ще извикам легион от съживени, които да се надигнат от земята.

Но преди мисълта да ме изкуши още повече, си спомням дрезгавия глас на мама. Съсухрената й кожа. Накъсаното й дишане. Тримата Изцелители, които полагаха безкрайни усилия край нея.

— Обещай ми — прошепна ми тя, след като използва кръвна магия, за да върне Тзеин към живота. — Закълни се. Каквото и да се случи, никога да не го правиш. Ако го направиш, няма да оцелееш.

Обещах й. Заклех се в ашето, което един ден щеше да тече в моите вени. Не мога да наруша клетвата си само защото не съм достатъчно силна да направя едно заклинание.

Но ако това не се получи, какъв избор имам? Не би трябвало да е толкова трудно. Само преди часове моето аше беше пулсирало в кръвта ми. А сега не мога да усетя нито едно проклето нещо.