Деца от кръв и кости [bg]

— Ти, ларво! — изсъсква говорителят с ръмжене. — С кого работиш? Кой е направил това?

Преди момчето да успее да отговори, пръчката на говорителя изплющява и го спира. То се строполява на каменния под. Докато пищи, идва още един страж и се включва в побоя.

Разтрепервам се зад сандъка, в очите ми парят сълзи. Гърбът на момчето вече е разкъсан от предишни удари, но зверовете не спират. Той ще умре.

Ще умре заради мен.

— Зели, недей!

Съскането на Тзеин ме забавя за секунда, но не е достатъчно, за да ме спре. Изскачам от скривалището ни, опитвайки се да не повърна, когато виждам момчето.

Гневни сълзи набраздяват лицето му. По гърба му шурти кръв. Животът му виси на косъм, който започва да се къса пред очите ми.

— Коя си ти, по дяволите? — гневи се говорителят, изваждайки камата си.

Кожата ми настръхва, когато приближава до мен черното маджаситено острие. Притичват още трима стражи.

— Слава на боговете! — успявам да се засмея, докато се опитвам да намеря думите, с които да оправя всичко това. — Търся те навсякъде!

Говорителят присвива невярващо очи. Ръката му стиска по-силно пръчката.

— Търсиш ме? — повтаря той. — В мазето? При камъка?

Момчето простенва и аз отново се свивам, когато един от стражите го изритва в главата. Тялото му остава да лежи в локва от собствената му кръв. Ударът е смъртоносен. Но защо не усещам духа му? Къде е последният му спомен? Предсмъртната болка? Ако е отишъл направо в алафиа, може и да не го усетя, но как някой ще си отиде спокойно при такава смърт?

Насилвам се да погледна отново към ръмжащия говорител. Вече няма какво да направя. Момчето е мъртво. И ако не измисля нещо много бързо, аз също ще съм мъртва.

— Знаех, че ще те намеря тук. — Преглъщам с усилие. Има само една причина, която ще свърши работа. — Искам да се включа. Позволи ми да се състезавам утре вечер.