Прокобата на Господаря Гад [bg]

Томас се премести на пейката, за да го погледне. Сол по сърцето беше отметнал глава и тънки струйки пот от бляскаво тъмно злато се стичаха по бузите му. Докато Томас се взираше, отразената светлина почервеня и започна да избледнява.

Великанът промълви тихо:

— Смей се, Томас Ковенант… смей се заради мен. Веселието е в ушите, които чуват.

Томас долавяше смирената кротка молба в гласа и собствената му сподавена болка се обади в отговор. Ала не можеше да се засмее. Заля го отвращение към всички ограничения в живота му, които го осакатяваха, затова опита грубовато да отклони разговора в друга посока.

— Гладен съм.

За миг очите на Великана под натежалите клепачи светнаха като от оскърбление. Но после самият той се разсмя, наглед от душа. Скоро на лицето му нямаше и помен от скръб и сълзи.

Когато се насмя, той каза:

— Томас Ковенант, не е в моя нрав да прибързвам, но те смятам за свой приятел. Ти показа на моята гордост къде й е мястото и това щеше да е чудесна услуга, дори да не бях ти се смял по-рано. Гладен, казваш? Разбира се, че си гладен! Трябваше да ти предложа храна по-рано, защото кожата ти прозира като на човек, поддържал силите си с алианта дни наред. Някои помъдрели старци твърдят, че лишенията пречистват душата, аз обаче казвам, че това става малко насила, когато тялото няма друг избор. За щастие, съм добре запасен с храна.

Той побутна с крак издута кожена торба и даде знак на Томас да я отвори. Вътре имаше осолено телешко, сирене, корав хляб и повече от дузина гигантски мандарини — всяка колкото двата му долепени юмрука. Намери и кожен мях, който натежа в ръцете му. Реши да остави надигането му за по-късно и първо се захвана с храната. Отмиваше соления вкус от устата си с по някое парче плод. Чак когато се засити, хвана мяха.

— Наричаме го диамантеното питие — обясни Сол по сърцето. — Връща живота. Дали не трябваше да… Не. С всеки поглед виждам в теб, приятелю, все по-тежка умора. Просто пийни. Ще ти помогне да събереш сили.