В капана на времето [bg]

— Кой е този странен дребосък? — попитах любопитно Джейми. Въпросният мъж си проправяше бавно път през гостите в големия салон на Дьо Роан. Спираше от време на време, оглеждаше хората критично, после или свиваше кокалесто рамо и продължаваше, или внезапно се приближаваше до човека, вдигаше нещо пред лицето му и издаваше команда. Каквото и да правеше, действията му станаха повод за значително веселие.

Преди Джейми да отговори, мъжът ни забеляза и лицето му грейна. Спусна се към Джейми като малка хищна птица, която е видяла едър и изплашен заек.

— Пейте — нареди той.

— Ъ? — Джейми примигна изумено.

— Казах „пейте” — настоя мъжът и го смушка с възхищение в гърдите. — С такава резонантна кухина трябва да имате много силен глас.

— О, така е — отвърнах, развеселена. — Чува се през три площада.

Джейми ме погледна недоволно. Дребосъкът обикаляше около него, мереше гърба му с педи и го почукваше като кълвач.

— Аз не мога да пея.

— Глупости, глупости. Разбира се, че можете. Хубав, дълбок баритон — мърмореше щастливо човечето. — Отличен. Точно такъв ни трябва. Ето, това ще ви помогне. Опитайте да наподобите този тон.

Той ловко измъкна малък камертон от джоба си, удари го в колоната и го вдигна към лявото ухо на Джейми.

Джейми изви очи към небесата, но сви рамене и послушно изпя нотата. Дребосъчето потрепна като простреляно и възкликна невярващо:

— Не!

— Да, опасявам се, че той наистина не може да пее — обадих се аз.

Човечето присви обвинително очи към Джейми, после удари отново камертона в колоната и го вдигна подканващо.

— Пак. Само чуйте това и издайте същия звук.

Търпелив както винаги, Джейми се заслуша и пак изпя нотата, но много по-ниско.

— Не е възможно — рече дребосъкът, изглеждаше съсипан.

— Никой не може да пее чак толкова фалшиво, дори нарочно.

— Аз мога — отвърна ведро Джейми и се поклони любезно. Около нас вече се беше събрала малка тълпа зяпачи. Салонът на Луиз дьо Роан привличаше каймака на парижкото общество.

— Да, той може — уверих аз непознатия. — Напълно е лишен от слух, както виждате.

— Да, виждам — отвърна той, изглеждаше много потиснат. После ме погледна замислено.