![В капана на времето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/2/v-kapana-na-vremeto-bg-download.jpg)
В капана на времето [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928874, 9789542928881
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В капана на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Смехът този път беше всеобщ. Франк се отпусна, облегна се небрежно на масата и посочи с лъжицата.
— Затова и красивите предмети, предметите на изкуството, са най-добре запазени. Но нощните гърнета, лъжиците и евтините глинени лули могат да ни разкажат много повече за хората, които са ги използвали. А какво именно? Мислим за историческите фигури като за нещо различно от нас самите, понякога дори митично. Но някой е играл на тази дъска — тънкият показалец погали шахматната дъска, — някоя дама е използвала това — побутна шишенцето за парфюм, — мацвала е малко зад ушите и на китките си… Къде другаде дамите слагат парфюм? — Вдигна внезапно глава и се усмихна на надарената блондинка от първия ред, която се изчерви, изкикоти се и се докосна стеснително точно над деколтето.
— О, да. Е, така е правила и дамата, която е използвала това.
Той отпуши шишенцето и го поднесе внимателно под носа ѝ.
— Какво е това, професоре? „Arpège”? — Този студентка не беше толкова срамежлива, беше тъмнокоса като него, а сивите ѝ очи гледаха закачливо.
Той затвори очи и вдиша дълбоко.
— Не. Това е „L’Heure Bleu”. Любимият ми.
Обърна се към масата, косата падна над челото му, а ръката закръжи над редицата миниатюри.
— Има и специален вид предмети — портретите. Произведения на изкуството и в същото време ни показват самите хора. Но доколко реални са те за нас?
Взе овална миниатюра и я обърна към класа, за да прочете залепеното етикетче на гърба.
— Дама, от Натаниел Плимър, подписана с инициали и датирана 1786 година, с вдигнати кестеняви къдрици, розова рокля с пищна яка на фона на небе и облак. — Вдигна до нея една квадратна. — Господин, от Хорас Хоун, подписан с монограм и датиран 1780 година, с напудрена коса, хваната на опашка, кафяв жакет, синя жилетка, жабо и орден, вероятно Почетният орден на Бат.
Миниатюрата изобразяваше кръглолик мъж, свил устичка като розова пъпка, в официалната поза на портретите от осемнайсети век.
— Художниците са ни известни — каза Франк, като остави портрета. — Те са подписали творбите си или са оставили знак за своята идентичност чрез използваните техники и сюжети. Но моделите? Виждаме ги и все пак не знаем нищо за тях. Странни прически, странни дрехи — те не приличат на нашите познати, нали? А и като че ли са ги рисували така, че всички си приличат; бели пухкави лица, поне при повечето, и нищо отличително. Само тук-там по някой изпъква… — Ръката спря над друга овална миниатюра. — Господин…
Вдигна я и сините очи на Джейми заблестяха под огнената коса, като никога сресана, сплетена и дори вързана официално с панделка. Правият нос се издигаше дръзко над дантелата на ризата, а широката уста беше леко извита в единия край.
— Но те са били истински хора — настоя Франк. — Те са правили почти същото като вас — с изключение на няколко дребни подробности, като позиране за портрети или шофиране по магистралата. — Чу се одобрителен смях. — Те са се грижили за децата си, обичали са съпрузите и съпругите си… е, понякога… — Още смях.
— Дама — рече тихо, сложи последния портрет на дланта си и го закри с шепа за миг. — С великолепни кестеняви къдрици до раменете и перлена огърлица. Недатирано. Неизвестен художник.
Това беше огледало, а не миниатюра. Бузите ми руменееха, а устните ми затрепериха, когато пръстът на Франк внимателно проследи линията на брадичката ми, изящната крива на шията. Сълзите се събраха в очите ми и се плъзнаха по бузите, когато той продължи да говори и остави миниатюрата. Вгледах се в гредите на тавана.
— Недатирана. Неизвестен. Но някога… някога тя е била истинска.
Едва дишах и отначало си помислих, че ме задушава стъклото над миниатюрата. Но истинският натиск върху носа ми беше мек и влажен. Извърнах глава и се събудих, възглавницата беше мокра от сълзите ми. Ръката на Джейми разтърсваше рамото ми.
— Спокойно, жено. Спокойно! Само сънуваш — тук съм.
Обърнах лице към топлината на голото му рамо, сълзите още се плъзгаха по бузата ми. Притиснах се здраво към него и лека-полека започнах да чувам тихите шумове на нашата парижка къща, които ме върнаха в този живот.
— Съжалявам — прошепнах. — Сънувах… сънувах…