Колелото на Осхайм [bg]

— Те са навсякъде. — Труповете сигурно бяха лежали скрити под водата, където течението се забавяше, или потопени в речната кал в очакване на сигнала за атака. Не можех да определя броя им — не изглеждаше да са голяма армия, но се бяха пръснали из моя град в търсене на жертви и ако Мъртвия крал бе насочил цялото си внимание насам, всяко убийство щеше да увеличава числеността им. — Пратете вест на гарнизоните в Таджио, Света Ана, Ду и Лекрос. Цялата градска стража да тръгне към Селийн на групи най-малко по двайсет човека и пътьом да разчиства улиците. Всички арбалетчици да се разгърнат и да оглеждат покривите за блатни духове.

— Сир! — обади се един ездач от Желязното копито до мен, най-малкият син на лорд Борон, и кимна към далечния край на моста. Оттам се приближаваха десетина фигури.

— Какво, по дяволите? — Отначало не можах да го осмисля. Подути речни трупове, почернели от тиня, клатушкащи се недодялано към нас; но имаше и градски стражи, с чисти тъмночервени табарди и шлемове, блестящи на слънцето… тези, които носеха такива.

— Всичките са мъртви — каза Дарин до мен. Прав беше: те не се биеха един с друг, а напредваха срещу нас.

— Ами какво чакате? — викнах. — Прегазете ги. Вие копиеносци ли сте, или дойки? — За да бъда честен, никой от Желязното копито не си носеше копието, но все пак имаха предимството да яздят обучени бойни коне.

— Просто чаках да ме поведат, маршал Джалан. — Дарин успя да си докара една усмивка и направи жест „след теб“.

— Аха. — Имахме подчертано превъзходство, но копеленцата хич не бяха малко, а във война обичам шансовете да са така струпани на моя страна, че единствената опасност за мен да е да ме смажат, ако се сгромолясат. — Ами, виждаш ли…

На помощ ми се притече капитан Ренпроу.

— Маршалът отговаря за защитата на целия град, принц Дарин. Не може да си позволи лукса да участва в пряко сражение. Би било истинска катастрофа, ако го извадят от строя.

— Точно така. Абсолютно си прав. — Едвам се сдържах да не прегърна Ренпроу. — Сърцето ме боли, че не мога да се врежа сред тях и да развъртя меча си и така нататък, но дългът е суров повелител.

Дарин завъртя очи.

— Повикай Мартус да дойде тук с хората си. Истинска лудост е да ги държим край двореца. — След тези думи той вдигна меча над главата си и изрева: — За Червената кралица! — После пришпори коня си. — Вермилиън! — И полетя напред, следван от другите. С оглушителен тътен на копита близо десет тона разярени животни се устремиха към създанията на Мъртвия крал.

Успях да спра един дворцов гвардеец, преди да се включи в атаката, като го сграбчих за рамото и му заповядах да остане. В този миг на разсейване Убиец едва не се изтръгна от контрола ми, за да препусне след Дарин, но ако ме бива за нещо, то е да се оправям с конете, така че съумях да го извъртя.