Истанбулска загадка [bg]

После чух отново гласа. Този път по-ясно. Едва на няколко метра над нас. Човекът каза само три думи — „Намерихте ли ги?“ — но гласът ми се стори обезпокоително познат. Беше ли възможно?

Главите ни с Изабел се чукнаха леко, когато ги надигнахме към решетката. Разтърках челото си и се отдръпнах назад да я оставя да погледне.

Изабел се дръпна след секунди. Взрях се отново нагоре. Присвих очи и видях друг тухлен покрив през решетката. Това беше всичко.

Гласът проговори отново:

— Не ни е казвала, че ще идва тук.

Подозренията ми се потвърдиха. Не знам колко наблизо се намираше Питър до решетката, но гласът му стигаше ясно до мен, сякаш бе едва на няколко метра.

Промълвих на Изабел думата „Питър“. Едва различих изражението й. Погледът й се съсредоточи в нещо по средата. Премигна и кимна.

Чухме отново гласа на Питър, но този път по-надалеч, неясно. Отдалечаваше се.

Докоснах рамото на Изабел. Тя приближи до лъча призрачна светлина и погледна нагоре. Във всеки момент можеше да се строполи върху мен, така се изпъваше напред.

— Какво прави той там? Защо говори за нас?

— Не избързвай със заключенията. — Изглеждаше ядосана, а лицето й бе мрачно като буря. — Просто чухме един разговор. Нищо не доказва.

— И с кого разговаряше?

— Честно, не знам.

— Какво, по дяволите, прави тук? Разхожда се там горе като в бащиния.

Тя не отговори.

В главата ми се гонеха мисли. Ако Питър знаеше за тези разкопки, дали бе замесен в убийството на Алек заедно с онези копелета? Толкова налудничаво ли беше това? Но защо иначе ще е тук и ще говори така?

И изведнъж всичко ми просветна… Ето защо се държеше толкова странно, ето защо не ме информира, че Изабел няма да дойде на срещата. Ето защо искаше да ме разкара бързо от Истанбул…

Той работеше с тях, с хората, които убиха Алек. Това със сигурност обясняваше много неща.

Почувствах се като пълен наивник, когото бяха измамили с лекота. Не биваше да му се доверявам…

— Трябва да продължим — подканих я тихо аз. — Да потърсим друг изход. Няма да вися вечно тук.

— Чуваш ли вода? — попита Изабел.

— Не. — Мисълта за вода там долу никак не беше приятна. Представих си, че в нея живеят слузести, безформени същества. В един сух тунел поне знаеш с какво си имаш работа.

— Чувам вода — настоя тя. Включи фенерчето, насочи го напред и запълзя.

Когато я настигнах, тя седеше от другия край на еднометров кръгъл отвор в пода и светеше с фенерчето в него. Отдолу, на една ръка разстояние, видях вода. Стори ми се, че потъвам. Това можеше да се окаже и изход, но там долу определено имаше нещо отвратително. Просто го знаех.

— Чудя се дали все още се намираме под „Света София“. — Огледах се.

— Нямам представа, но наклонът е надолу. Тази вода тече и трябва да излиза нанякъде.