Истанбулска загадка [bg]

— Виждаш ли изход? — попита тя.

Ударих глезена и лакътя си. Но водата стигаше едва до бедрата ми.

— Не — отвърнах. Тунелът просто продължаваше като другия отгоре.

Изтръпнах. Предишният ми оптимизъм изглеждаше напълно нереалистичен.

Водата бе по-студена, отколкото очаквах. Панталонът ми натежа и ме дърпаше надолу. Това вече никак не изглеждаше добра идея.

Изправих се, отърсих се като куче, поех си дълбоко дъх и го задържах. Нямаше връщане назад. Сигурно имаше някакъв изход, трябваше просто да следвам течението на водата, независимо от това колко отвратително изглеждаше. Нямаше да се откажа.

— Мога да се изправя. Тунелът е достатъчно голям за газене — подвикнах й аз. Гласът ми отекна в тъмнината. — Не е много дълбоко.

— Дръж! — извика Изабел. Вдигнах очи, тя се наведе и ми подаде фенерчето.

После скочи във водата до мен със силен плясък. Затворих очи и избърсах пръските от лицето си. След това протегнах ръка да й помогна да се закрепи.

— Много забавно, нали?

Тя стисна ръката ми. Подадох й фенерчето.

— Изключи го за малко, Изабел. Батериите трябва да си починат. Не го включвай за повече от няколко секунди. Налага се да пестим енергията. Не знам колко дълъг е този тунел, но трябва да ни изведе оттук.

Тя изключи фенерчето.

— Бас държа, че се радваш, задето дойде тази вечер с мен — промълвих в мрака.

— Много си забавен — отвърна тя. Чувах как зъбите и тракат.

Включи фенерчето за малко, после го изгаси.

Водата беше ледена, но скоростта, с която течеше, ме обнадеждаваше. Постъпихме правилно.

Внезапно кожата по краката, ръцете и гърба ми настръхна. Странно усещане, но трябваше да се концентрирам върху положителните страни: фенерчето още работеше; не бяхме наранени; скоро щяхме да се измъкнем…

Започнахме да газим. Аз водех. Тухлите над главите ни сякаш подскачаха напред всеки път, когато лъчът ги осветяваше. Обаче солидната конструкция ни успокояваше. Щом е изтраяла толкова дълго, със сигурност щеше да издържи и докато излезем оттук.

После нещо дебело и хлъзгаво докосна прасеца ми, движейки се по течението.

Изтръпнах. Какво беше това, по дяволите — риба, змиорки?

Несъзнателно ме обхвана ужас. Мускулите ми се стегнаха. Исках да изкрещя, но устните ми си останаха плътно стиснати. Не беше нужно Изабел да узнае за това.

Вдигнах ръце към тавана, контролирайки отново дишането си. Онова, което ме докосна, изчезна. Надявах се да е завинаги.

Изабел включи фенерчето.

— Добре ли си?

— Разбира се — излъгах.

Тя изгаси светлината. Продължихме напред по течението. Вече треперех почти неудържимо. Мислех си за всичко, което видяхме и чухме… За това, че намерихме мястото, където бе заклан Алек, че чухме издайническите слова на Питър. Трябваше да се измъкнем оттук. Трябваше да кажем на някого на какво сме попаднали…