Истанбулска загадка [bg]

Изглеждаше бледа, като следващата жертва във филм на ужасите. Онази, която знае какво я очаква.

— Изчезнали?

Тя поклати глава. Светлината от фенерчето едва мигаше. Тя го изключи. Това изискваше голям кураж.

— Идвам.

Прегазих към нея, притискайки крака върху гърчещата се маса, опитвайки се да не мисля за тях. Пъхнах ръце във водата и бързо ги прокарах по краката й. Накрая брадичката ми докосваше водата. Продължих да дишам бавно.

Върху голия й глезен наистина се беше залепило нещо дебело, ужасно и слузесто.

Изправих се, натиснах го бавно с крак и отпуснах цялата си тежест върху него. Каквото и да беше, то издържа още миг и се изплъзна.

— Всички ще изчезнат след минута — заявих уверено аз. Стори ми се, че е правилно да говоря така. Татко би казал същото.

— Може ли да стане по-зле, по дяволите! — изрева тя. Гласът й отекна.

— Може — отвърнах.

— Как? — изкрещя тя.

Не отговорих. Главата ми пулсираше. Опрях ръка в тавана. Адски хлъзгав. Всичко беше наред, докато се движехме напред. Концентрирах се върху онова, което правех, съсредоточавах се в движението. Но сега заседнахме и ми остана време да се замисля. Спомените за Айрийн ме връхлетяха отново. И тя изглеждаше бледа понякога като Изабел сега.

Едно беше сигурно. Айрийн не би искала да умра тук долу. Би искала да се боря. Да живея.

Оставаше една възможност.

Стиснах рамото на Изабел. Тя включи отново светлината.

— Ще се измъкнем оттук — заявих аз. — Само стой мирна.

Тя кимна и щом лъчът избледня, го изключи. Тъмнината ни обгърна отново.

Секунди по-късно онова, което се плъзгаше и хапеше, изчезна. Това бе нашият шанс.

— Ще се гмурна, за да видя дали ще мога да извадя някоя решетка от дъното. Под водата трябва да са ръждясали.

— По-бързо, Шон, моля те! Следващите може да са по-гладни.

От време на време нещо пак се плъзгаше по краката ми, но аз се опитах да го прогоня от съзнанието си.

Внезапно усетих дъха на Изабел върху бузата си, топъл и възбуждащ.

Тя се въодушеви.

— Можеш да го направиш, Шон — прошепна тя в ухото ми.

Зъбите ми тракаха. Стиснах устни. Знаех, че се опитва да ме окуражи. Наясно бях, че е невероятно смела, щом слезе тук долу, рискувайки живота си, за да бъде с мен.

Сега беше мой ред.

Поех си дъх, стиснах си носа и се гмурнах бързо. Ледената вода ме шляпна по лицето като злобен шамар. Усетих грубите решетки в ръцете си.

Изабел включи фенерчето. Светлината му се процеди като мляко, сякаш се намирах в някаква призрачна огледална зала. Спуснах се по-надолу в ледения мрак, а изтръпналите ми пръсти дръпнаха заровените решетки.