Истанбулска загадка [bg]

Зад тях видях нещо на пода, което привлече вниманието ми. Приближих. Беше зодиакален кръгов модел в еднометрова решетка с преплетени обръчи от черен и бял мрамор.

— В древните храмове е имало много кръв за измиване — отбеляза Изабел.

— Страховито е — съгласих се аз.

— Никак нямаше да ми хареса да съм робиня, натоварена със задачата да почиства това място.

На около петнадесет метра забелязах червена тухлена стена. Почти изцяло в сянка. Но нямаше врата.

Пристъпих към нея, търсейки изход. Колоните в редицата пред стената бяха двойно по-дебели от останалите, може би тридесетина сантиметра в диаметър. Нещо в тях ми изглеждаше обезпокоително познато.

После се досетих. Пред мен оживя разпространеното в интернет видео, показващо обезглавяването на Алек…

Не исках да съм тук, но нещо ме привличаше напред като магнит. Застинах.

Единственият звук, който чувах сега, бе собственото ми дишане. Огледах колоните и видях тъмно петно до една от тях. Там ли се беше случило? Наведох се и го докоснах… Беше засъхнало. Люспите се потрошиха под пръстите ми.

В съзнанието ми нахлуха мрачни образи. Видях Алек в моргата — със сини вени, със странно отделена глава от тялото. После си спомних Айрийн в ковчега, лицето й, покрита с кремав воал. Сетне се появи бедната администраторка. Толкова смърт. Толкова зло. Исках да прогоня образите, но не можех.

— Обикновено ги довличат тук преди… — Гласът на Изабел секна.

Тя докосна рамото ми.

— Сигурно не дават пет пари, че оставят следи… — прошепнах тихо.

— Вероятно още не са привършили с почистването… — едва отрони Изабел. — Хайде, Шон, сега мога да намеся консулството. Имам снимки. Те са доказателството, от което се нуждаем. Турските власти ще обезумеят, като разберат какво е ставало тук, под носа им.

Усещах злото навсякъде около нас като живо.

— Накъде да вървим? — попита тя.

Гората от колони продължаваше в мрака пред нас. Не се виждаше изход. Можехме да следваме стената, за да търсим друга врата, но накъде да поемем — наляво или надясно?

Тихо скърцане отекна в залата и прекъсна колебанията ми. Не ми трябваше повече от секунда, за да проумея, че преследвачите ни са наблизо.

— Идват… — прошепна и Изабел. Лицето й пребледня.

— Какво да правим?

— Няма да ти хареса, но ме последвай! — решително казах аз.

И я поведох към мраморната решетка на пода.

В залата отново отекна скърцане. Отваряха вратите. Разполагахме със секунди.

Посегнах към мраморната решетка, която в този миг ми напомни за капак на люк. Дръпнах я, но тя не помръдна.

— Ще слезем долу, така ли? — ужасено прошепна Изабел.

Не отговорих. Мраморният капак беше студен. Дръпнах отново, подпирайки с коляно от едната страна.