Истанбулска загадка [bg]

— Чу ли нещо? — попита тя.

И двамата спряхме. Само тишина.

Изабел обходи залата с лъча. В ъгъла на пода имаше мозайка, изобразяваща Мадоната с Младенеца. Наоколо бяха струпани отпадъци.

— Това е мозайката на Алек! — възкликнах аз. — Трябва да е тя. Ала все пак с нещо се различава…

Изтичах до мозайката. Изглеждаше по-ярка, отколкото на снимката. До нея имаше ниско скеле, сякаш някой планираше да я премахне напълно.

Чух далечен звук, глухо туптене. Напрегнах се да доловя още нещо…

Трябваше да тръгваме. Изабел насочи лъча към голямата врата. Нямаше друг път напред.

Огромната порта представляваше внушителна творба. Изабел приближи бавно до нея и освети пода отпред. Електрическият кабел от коридора минаваше точно под прага.

— Виж това! — Тя посочи към белезите до вратата. Някой бе стъргал там. — Пресни са. — Обходи ги с лъча.

Портата беше изработена от вертикално поставени дебели дъски, които сякаш се бяха вкаменили от годините. Широки тридесет сантиметра черни мраморни колони, осеяни с жилки, се издигаха от двете страни на вратата. Бяха увенчани с глобуси колкото човешка глава. По колоните имаше ивици с гравирани в тях гръцки букви.

— Онзи, който е построил това, се е подготвял за края на света — отбелязах аз. — В мрамора са гравирали свещени надписи, за да са сигурни, че ще оцелеят в огньовете на Апокалипсиса.

Пристъпих напред.

— Да видим дали се отваря. — Дръпнах една дръжка. Нищо не стана. Спрях и се ослушах.