Истанбулска загадка [bg]

После светлината избледня още повече, отчетливо чух драскане на клечка и едва доловим звук от нещо изпуснато върху решетката.

Вдигайки поглед, си помислих, че мога да различа очертанията от ботушите, засенчили светлината. Това беше… Само още секунда. Свършено е с нас.

Помислих си за Алек, какво бе станало с него там горе. Нещо ме стегна, сякаш някой ме овърза с кабел. Няма да се кача. Да слязат тук и да ме хванат.

После още един далечен, напрегнат звук. Сянката помръдна. По лицето ми се посипа прах. Затворих очи. Нещо докосна крака ми. Дръпнах се, заритах. В съзнанието ми проблесна образ на гигантски плъх.

— Спри — прошепна Изабел.

Върнах крака си върху скобата.

— Тук долу има тунел. Сигурно ще можем да го използваме.

Тя включи фенерчето, а ръката й го покри почти напълно. То излъчваше слаба бяла светлина. Навсякъде се появиха слузести сиви тухли. Погледнах надолу.

Когато Изабел спомена за тунел, аз си представих нещо, в което можем да се изправим. Ала тя имаше предвид тухлена тръба, висока около метър и двадесет, извеждаща хоризонтално от канализацията, към която се спускахме. Наклонът й сигурно беше едва няколко градуса.

Входът към тръбата се намираше до скобите, за които се държеше Изабел. Хранех сериозни съмнения дали да вляза — трябваше да пълзим — и само бог знаеше какво имаше там вътре.

— Как е?

— Поне изглежда сухо — промълви тя. — Аз влизам.

— Отлично — прошепнах аз. — Това означава, че идвам след теб. — Не мисля, че ме чу.

Слязох до следващия пръстен. Може би не беше чак толкова лошо, колкото си представях. Вече виждах малко от тунела. Не изглеждаше тинест. Всъщност беше направо съблазнителен…

В тръбата виждах само тъмните подметки на Изабел. Бяха изцапани със зелена тиня. През повечето време насочваше лъча пред себе си, осветявайки сивите тухли навсякъде около нас, и продължаваше напред.

Сега миризмата беше различна. По-глинеста, не на застояла вода. Усещах огромната тежест на пръстта над нас, тъй като на места тунелът се издуваше, сякаш имаше мазоли, които можеха да се спукат.

Докато се движех напред, одрасках ръцете си в парченца от тухли върху неравния под на тунела. Кой ли ги беше сложил там?

— Можеш ли малко по-бързо? — подканих я аз. Исках да се измъкна от това проклето място и да се изправя.

След около петнадесет метра лазене по колене най-сетне спрях. Стана задушно. По челото ми изби пот. Главата ми бучеше. Оглушителната експлозия в Ирак ми причини тъпо главоболие, което идваше и отминаваше, когато си поиска. Можех да го игнорирам в открито пространство, но тук, долу, притиснат между стените, то се връщаше за следващата си атака.