Честотата на Шуман [bg]

Хелена вдигна пистолета и опря дулото в дясното слепоочие на Уилсън.

-      Време е да отговориш на въпросите ми! - От натиска главата му се килна настрани.

-      Не мислиш ли, че има и по-добри начини да поговорим? - отвърна той.

-      Отсега нататък аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш! Например - кой си ти, по дяволите? И какво правим?

Уилсън посочи зловещата купеста облачност пред тях.

-      Ако случайно не си разбрала, тази буря е опасна. Много опасна. Във време като това могат да се образуват големи въздушни ями. - Сякаш по даден знак огромна светкавица удари повърхността на океана и кабината се озари от ослепителна светлина. - Ще разкарам самолета оттук, става ли?

-      Няма да ти позволя да сменяш темата.

С все така опрян в слепоочието пистолет Уилсън зави надясно - на запад, където небето бе по-чисто; друсането постепенно намаля. Уилсън си даваше сметка, че промяната на курса ще се отрази критично върху запасите им от гориво.

-      Виж, много добре разбирам как се чувстваш - каза той.

-      Искам отговори! Не ме карай да направя някоя глупост!

-      Ще те попитам направо - значи не смяташ, че да опираш пистолет в главата ми е глупост, така ли?

Уилсън вече си имаше достатъчно неприятности - намираше се на повече от хиляда километра от целта си, горивото беше проблем и все още не беше разбрал как точно се работи с навигационния компютър. Полицията в Хюстън го преследваше незнайно защо и само преди два дни беше попаднал в автомобилна катастрофа, която едва не го размаза. Беше му дошло до гуша и той гневно перна цевта на пистолета.

-      Ако ме застреляш, кой ще спусне самолета... ти ли?

Простата логика накара Хелена да заври в собствен сос.

-      Напомняш ми за бившата ми приятелка - добави той.

Хелена стисна зъби, за да не извика от ярост. После се овладя и попита:

-      Къде отиваме?

Уилсън посочи оръжието.

-      Това ли е нормалният ти начин да разговаряш с хора?

-      С идиоти като теб - да!

-      Явно си страхотна в общуването! С нещо подобно ли си вадиш хляба?

-      Ще отговориш ли на въпросите ми, или не?

- Не!

През следващите петнайсет минути Хелена не проговори, нито помръдна. Единственият звук в кабината беше успокояващото бръмчене на двигателите. Уилсън се възползва от затишието да разучи навигационния компютър. Отне му известно време, но накрая успя да въведе координатите и изчисли горивото. Нямаше да е лесно, но ако времето се задържеше добро, можеше и да стигнат.

Доволен, че нещата изглеждат по-добре, той се обърна към Хелена.

-      Казвам се Уилсън Даулинг. Австралиец съм. В момента летим с витлов самолет на височина хиляда и петстотин метра в посока към Мексико.

-      Къде в Мексико?

-      Полуостров Юкатан.

Хелена се обърна към него за първи път откакто беше пернал пистолета ѝ и се загледа в профила му. Беше се обръснал и сега носеше бяла риза и черни панталони. Стояха му много по-добре от предишното облекло; вероятно можеше да се каже, че е красив, но точно в този момент тя бе по-склонна да го ненавижда заради това.