Измамна светлина [bg]

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Главен инспектор Гамаш стоеше на улица "Шербрук" в центъра на Монреал и се взираше в огромната червена църква отсреща. Фасадата бе изградена не от тухли, а от огромни правоъгълни тъмночервени камъни. Стотици пъти я бе подминавал, без да й обърне внимание.

Сега обаче го стори.

Църквата беше мрачна, грозна и отблъскваща. Не крещеше обещания за спасение. Дори не ги нашепваше. Ала щедро обещаваше покаяние и изкупление. Грях и наказание.

Изглеждаше като затвор за грешници. Малцина биха прекрачили прага й с лека стъпка и чисто сърце.

Връхлетя го друго видение. Същата църква — ярка, не точно в пламъци, но като нажежена. И улицата, на която стоеше — река, а минувачите — тръстики.

Това бе църквата от статива на Лилиан Дайсън. Недовършена картина, но безспорно работа на гений. Щом видя истинската постройка с очите си, съмненията му — и да ги беше имал — мигом се разсеяха. Жената бе избрала една толкова мрачна сграда и я беше превърнала в нещо живо и динамично. И страшно красиво.

Докато Гамаш наблюдаваше, колите се превърнаха в река от автомобили. А хората, които влизаха в църквата — в тръстики. Течението ги носеше навътре. Засмукваше ги.

И него също.

— Здравейте, добре дошли на срещата.

Едва пристъпил прага на църквата, главен инспектор Гамаш се озова насред шпалир от поздравления. Хората от двете му страни протягаха ръце към него и се усмихваха. Опита се да не мисли, че се хилят маниакално, но един-двама от тях направо прекаляваха.

— Здравейте, добре дошли на сбирката — обади се млада жена и го поведе към вратата и надолу по стълбите към занемарен, мъждиво осветен сутерен. Миришеше на застояло, на стар тютюнев дим и лошо кафе, на вкиснато мляко и пот.

Таванът бе нисък и всичко изглеждаше като покрито със слой мръсотия. В това число и повечето присъстващи.

— Благодаря — отвърна детективът и стисна протегнатата за поздрав ръка.

— За пръв път ли идвате? — попита жената и го погледна изпитателно.

— Да. Но не съм сигурен дали съм попаднал на точното място.

— Отначало и аз се чувствах така. Все пак пробвайте. Нека ви запозная с някого. Боб! — изрева тя. Появи се възстар мъж с неравна брада и зле съчетани дрехи. Разбъркваше кафето си с пръст.

— Оставям ви с него — каза младата жена. — Мъжете трябва да се лепят за мъже.

И остави главния инспектор да продължи да се чуди в какво се е забъркал.

— Здрасти. Аз съм Боб.

— Арман.

Двамата се здрависаха. Боб му се стори лепкав. И действително лепнеше.

— Е, значи си нов, а? — попита старецът.

Гамаш се наведе към него и прошепна:

— Това сбирка на анонимните алкохолици ли е?

Боб се засмя. Дъхът му миришеше на кафе и тютюн. Инспекторът изпъна гръб.

— Ама, разбира се. На точното място си.

— Аз всъщност не съм алкохолик.

Мъжът се подсмихна.

— Естествено, че не си. Можем да си вземем по едно кафе и да поговорим. Сбирката ще започне след няколко минути.