Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Отне ми половин час, за да стигна до църквата и когато пристигнах, вече замръзвах. Не зная как братята ми издържаха толкова дълго в гората. Имах чувството, че съм се превърнала в буца лед, и се зарадвах, когато установих, че в църквата е топло.

Вътре имаше неколцина души, които се молеха. Откакто затвориха библиотеката, не съм виждала други хора, освен близките си. Наистина е странно да видиш тези ходещи скелети. Трябваше да си спомня как да говоря, как да задавам въпроси, как да кажа „благодаря ви“. Но се справих и някой ми каза, че преподобният е в кабинета си. Почуках на вратата и влязох.

- Тук съм заради Меган Уейн - казах. - Аз бях най-добрата й приятелка.

- Най-добрата й приятелка на земята - поправи ме преподобният Маршал.

Нямах сили да влизам в теософски спорове с него, затова само кимнах.

- Тя е мъртва - заявих, сякаш той не го знаеше. -Майка й също. Помислих си, че може би ще ми кажете какво се е случило.

- Господ ги взе при себе си - отвърна свещеникът. - Аз се моля за душите им.

- Душата на Меган си е добре - осведомих го. -Както и на майка й. Как точно ги взе Господ?

Преподобният Маршал ме погледна така, все едно бях досаден комар, който искаше да смачка.

- Не е наша работа да задаваме въпроси за божиите решения.

- Аз питам само вас. Какво се случи?

- Бог избра момента на смъртта на Меган - отвърна той. - Каква е земната причина, никога няма да узнаем. Майка й ме повика една сутрин, за да се помоля над тленните останки на момичето. Помоли ме да погреба дъщеря й в техния заден двор, но земята беше замръзнала и знаех, че няма да се справя сам. Дойдох в църквата, за да помоля за помощ, и когато се върнахме в къщата, намерих госпожа Уейн обесена.

- О, господи! - прошепнах.

- Предполагам, че тя е смятала, че така ще ги погребем заедно - продължи преподобният Маршал. - Но разбира се, ние не можехме да се докосваме до нечистите й останки. Донесохме Меган тук и я погребахме в църковния двор. Можеш да отидеш да се сбогуваш с нея.

Отдавна се бях сбогувала с приятелката ми. И нито секунда повече не можех да понеса компанията на този човек. Промърморих, че няма нужда, и се обърнах, за да си вървя. Но в същия миг осъзнах, че нещо ме гложди. Извърнах се отново и се втренчих в свещеника.

Преподобният Маршал никога не е бил пълен и сега не беше. Но не беше и отслабнал.

- Вие се храните - процедих. - Докато енориашите ви гладуват, вие се храните. Карате ли ги да ви дават храната си?

- Моите енориаши ми носят храна по свое желание - отвърна той. - Аз просто приемам това, което ми дават.