Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

26 октомври

Вчера сутринта мама се спъна в обувките си, оставени отстрани до матрака й. Падна под странен ъгъл и отново нарани глезена си.

Превърза го с ластичен бинт и заяви, че този път няма да се глези и да лежи, ако ще да куца до края на живота си. Но дори не успя да стане.

Каза на Мат, че ще й е добре в кухнята и няма причина да я местим обратно в слънчевата стая и да палим печката с дърва само заради нея, но той настоя. Тъй като тръбите щяха да замръзнат, ако не поддържаме отоплението (този следобед температурата беше единайсет градуса под нулата; предполагам, че тази година циганското лято беше доста кратко), двамата с мама решиха ние, останалите, да спим, както досега.

За някои неща така е по-добре. Няма да се притеснявам да свърша с прането, докато мама лежи на матрака на пода в кухнята. Достатъчно трудно е да маневрирам наоколо и когато тя е в другата стая, но по този начин, ако стъпя върху матрака, поне няма да се тревожа, че съм я настъпила.

Освен това вече не върша домакинска работа по къщата. Когато се преместихме да живеем изцяло на долния етаж, майка ми се отказа да чисти прахта и да мете. Трапезарията беше безнадежден случай, а за нея беше трудно да заобикаля матраците върху пода на дневната.

Така че главното ми истинско задължение беше да следя печката, за да не угасне. Това беше единственият източник на топлина в слънчевата стая, така че трябваше да гори през цялата нощ.

Аз и без това се будя доста често. Трябваше просто да слагам всеки път по една или две цепеници в огъня. Накарах мама да ми обещае, че ако се събуди и й е студено, ще извика, за да ме събуди, но не съм сигурна дали наистина ще го направи.

Мат заяви, че ако той се събуди, също ще провери, което означаваше, че трябва да мине през кухнята, за да стигне до там, та вероятно тогава и аз щях да се събудя.

Би било съвсем логично да спя в слънчевата стая, но възможността да имам поне малко лично пространство беше толкова вълнуваща за мен, че не можех да понеса да се откажа от нея.

Напоследък с мама се редувахме относно посещенията при госпожа Несбит, така че сега просто поех и нейната смяна. Ако не друго, това ми даваше достатъчно извинение, за да изляза от къщи. Но повече не отидох да се пързалям на езерото. Нямаше начин да оставя майка ми сама, за да ида до там. А и нямаше значение. Прекарах по-голяма част от вчерашния ден в размисли дали всичко се е случило наистина, или просто съм си фантазирала. Аз да се пързалям с Брандън Ерлих? Да си говорим? А той да бъде толкова мил и внимателен с мен?