Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

20 септември

Този следобед отидох да видя как е госпожа Несбит. Мама я посещаваше почти всеки ден, но сега не можеше, затова изразих желание да я заместя.

Тя беше пуснала отоплението и домът й бе уютен.

- Не съм сигурна за колко време ще ми стигне нафтата - каза съседката. - Но пък и не зная колко дълго ще изкарам самата аз. И тъй като не съм наясно кое ще свърши първо, реших, че е по-добре да стоя на топло.

- Можете да дойдете у дома - напомних й. - Мама наистина би се радвала.

- Зная, че би се радвала - кимна госпожа Несбит. -И е егоистично от моя страна да оставам тук. Но аз съм родена в тази къща и предпочитам да умра в нея.

- А може би няма умрете - възразих. - Мама казва, че ще се справим.

- Вярвам, че вие ще се справите - рече комшийката. - Вие сте млади и силни. Но аз съм стара жена. Живях по-дълго, отколкото някога съм вярвала, и вече ми е време да умра.

Жената нямаше новини от сина си и семейството му, откакто започнаха първите цунамита. Нямаше начин да разбере дали някой от тях все още е жив. Предполагам, смяташе, че ако са живи, досега все щяха да й се обадят.

Поговорихме си за разни неща. Госпожа Несбит знаеше интересни истории за мама, когато е била малка. Като е била бебе, я е гледала и на мен най-много ми харесваха историите за това време. Зная, че майка ми също обичаше да ги слуша, тъй като е била много млада, когато родителите й са починали.

Реших утре пак да я посетя. Не мога да направя кой знае колко, но щях да се почувствам добре да видя, че всичко с тази жена е наред и да успокоя и мама.

Има и нещо хубаво от това, че майка ми си изкълчи глезена. Тя напълно забрави, че трябва да уча. Не мисля, че караше и Джони да го прави.

Колко странен беше животът ни! Чудех се какво ли ще стане, когато нещата отново се върнат към нормалния си ритъм, ако изобщо някога се случи. Храна, ежедневни душове, слънце и училище. Срещи с гаджета.

Добре де! Никога досега не съм ходила на срещи. Но щом ще мечтая, по-добре да е както трябва!