Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Понякога (знам, това е много лоша мисъл), понякога си пожелавах да има някой, когото обичам и който върви пред мен. За да знам, че мога спокойно да вървя след него.
Понякога си мислех, че ти трябва да си отидеш преди мен, за да мога и аз да го направя. Да си тръгна с увереността, че ти ме чакаш там.
Сбогом, Жан Пердю.
Завиждам ти за всички години, които ти предстоят. Аз влизам в своята последна стая, а оттам — в градината. Да, така ще бъде. Ще прекрача високата врата на терасата и ще вляза в заника на слънцето. А после, после ще се превърна в светлина и ще съм навсякъде. Ще стана част от природата и ще съм винаги до теб, всяка вечер.
34.
Прекараха опияняваща вечер заедно. Салво носеше на масата миди, купа след купа, Макс свиреше на пиано и мъжете танцуваха поред със Сами на палубата.
По-късно се насладиха на гледката на Авиньон и моста Сен Бенезе, станал известен чрез танцова песен. Юли им се предлагаше в цялата си красота. Слънцето отдавна бе залязло, но температурата навън все още беше 28 градуса.
Малко преди полунощ Жан вдигна тост.
— Благодаря ви за приятелството. Благодаря ви за истината. И главно за тази невероятна вечеря.
Всички вдигнаха чаши и се чукнаха. Жан изпита чувството, че камбана отбелязва края на общото им пътуване.
— Впрочем аз съм щастлива — заяви Сами и бузите ѝ пламнаха.
— Все още съм щастлива — призна тя след два часа, а след още два… Тогава вероятно го е казала отново, макар и не с думи, а по всевъзможни други начини. Макс и Жан решиха да не смущават любовната двойка, само им пожелаха това да е първата от хиляди и хиляди любовни нощи, оставиха ги сами на кораба и слязоха на сушата. Минаха през най-близката градска порта и се запътиха към старата част на Авиньон.
Тесните улички бяха препълнени с хора. Горещото южно лято преместваше всички интересни занимания към вечерта и нощта. На площада пред великолепното старо кметство Жан и Макс си купиха сладолед и седнаха да погледат уличните артисти, които жонглираха със запалени факли, изпълняваха акробатични танци и разсмиваха публиката в заведенията с всевъзможни шеги. Според Жан обаче градът не беше симпатичен, а приличаше по-скоро на лъжлива уличница, опитваща се да възвърне доброто си име.
Макс облизваше жадно бързо топящия се сладолед и говореше с пълна уста:
— Смятам да пиша детски книги. Вече имам някои идеи.
Жан го погледна изпод вежди. „Май настъпи моментът, в който Макс ще започне да става такъв, какъвто ще е в бъдещето“, помисли си той.
— Бих ли могъл да чуя идеите ти? — попита той след кратък миг на нежно учудване, че му е разрешено да съпреживее този момент.
— Най-после! Вече си мислех, че няма да ме попиташ.
Макс извади от задния си джоб тефтерче и зачете:
— Старият майстор на магии се запита кога най-после ще дойде някое смело момиче, за да го изрови от градината, където бе забравен вече сто години под лехата с ягоди…
Младият мъж вдигна глава и Пердю прочете в погледа му спокойна увереност.
— Или историята на малкия свещен Бимбам.
— Кой е Бимбам?
— Светецът, който трябва да се грижи за всичко, с което другите не искат да се занимават. Представям си, че дори Бимбам е бил дете, преди да почнат да говорят: „Ах ти, свети Бимбам, какъв каза, че искаш да станеш? Писател?“. — Макс се ухили доволно. — Има и една история за Клер, която се разменя с котката си Мину. И още…
„Бъдещият герой на детските стаи“, помисли си Жан, заслушан в чудните хрумвания на Макс.
— … историята за малкия Бруно, който отива на небето да се оплаче на компетентните лица, че са му дали лошо семейство…
Жан слушаше с нарастващ интерес и в сърцето му се разливаше нежност. Истински обичаше този млад мъж. Капризите му, странностите му, погледа и смеха му.
— … и когато сенките отново се върнат в детството на собствениците си, за да подредят живота им…
„Прекрасно е, помисли си Жан. Ще пратя сянката си обратно във времето и ще я помоля да подреди живота ми. Звучи безкрайно примамливо. За съжаление, е невъзможно.“
Върнаха се късно през нощта, всъщност около час преди разсъмване.
Макс се сгуши в своето ъгълче, записа си някои идеи и скоро заспа. Жан Пердю обиколи с бавни крачки своя книжен кораб, меко люлян от вълните. Котките вървяха плътно до него и го наблюдаваха внимателно. Усещаха, че предстои сбогуване.
Жан отново и отново протягаше ръце към етажерките с книги и милваше гръбчетата им. Много етажерки обаче бяха празни. Той знаеше коя книга точно къде е стояла, преди да я продадат. Както човек познава къщите и градинките на своята улица, на своя град. И продължава да ги вижда дори след като са станали жертва на широка магистрала или търговски център.