Колекционери на смърт [bg]

Трийсет и втора глава

Данбъри ми телефонира в 5:49 сутринта:

— Добро утро, слънчице. Снощи оставих на верандата одеяло и възглавница, та да са ти под ръка, ако случайно решиш да се върнеш. Кой знае, може би си в период на гнездене…

— Знаеш ли колко е часът? — прекъснах я.

— Тук или там?

— Моля?

— Във Франция е пладне. От три часа съм на телефона. Искам двамата с Ноти да дойдете у дома и поговорите с moi.

Освободих се от чаршафа, който се беше усукал около краката ми. Не мога да спя без завивка, защото се чувствам уязвим. А когато съм завит, се мъча да се овържа с чаршафа като мумия.

— Спешно ли е?

— Имам информация за невероятния господин Хекскамп. А може би не е толкова невероятен. Зависи от гледната точка.

— Дай ни един час — избърборих. — Дори по-малко.

Обадих се на Хари, казах му, че ще го взема от участъка, за да отидем при Данбъри. Той замърмори, но в крайна сметка се съгласи. Взех си няколко солени бисквити, приготвих си чаша нес кафе от цикория и излязох на терасата. Океанът беше като огледало, мъничките вълни тихо се плискаха в брега. Когато снощи се прибрах у дома, семейство Бловайн явно си бяха устроили купон, но сега се бяха укротили. В къщата от другата страна също цареше тишина. Колата беше преместена и на задната веранда се мъдреше плажна топка, но от наемателите нямаше и следа. Може би излизаха само нощем.

В седем часа вече бяхме при Данбъри. Тя ни покани в просторната кухня; вентилаторът на тавана лениво се въртеше. Над готварската печка, на която би могъл да завиди всеки собственик на ресторант, бяха окачени медни съдове. Лъчите на утринното слънце обагряха в оранжево стъклата на прозорците. Карла Хъчинс седеше до масата и пиеше кафе.

— Как си, Карла? — усмихна й се Хари.

Тя вдигна за поздрав чашата си:

— Чувствам се в безопасност. Обаче се страхувам, че преча на Диди…

— Глупости! — прекъсна я Данбъри. — Не знам как да ти се отблагодаря, задето почисти цялата къща. Паяжините бяха толкова големи, че ги използвах вместо хамак.

— Ще разговаряте за… него ли? — попита Карла и след като Данбъри кимна, взе чашата си и отиде в стаята си на горния етаж. С Хари седнахме до кухненската маса, изработена от кленово дърво. Домакинята ни наля кафе и побутна към нас захарницата и каничката със сметана.