Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Спрях на една уличка и си наложих да се овладея. Хрумна ми, че убийството с електрически ток е за предпочитане пред убийството с пистолет, а убийството с пистолет е за предпочитане пред убийството с камък. Въпрос на достатъчно малко разстояние, следователно — на близост. Нямаше логика — смъртта си е смърт, независимо дали е от удар с камък или от бомба, хвърлена от десет хиляди метра височина — обаче беше вярно. Бях убивал от упор във Виетнам и Камбоджа и си напомних, че сега не е по-различно. И от етична, и от всякаква друга гледна точка. Напомних си, че Мори е знаел какви рискове поема — или поне, че е трябвало да знае. Но въпреки това този път ми беше трудно.

Беше ме стреснала реакцията му. Разбирах, че е видял агресията в моето поведение, намерението. Донякъде се бях държал така нарочно: исках да изглежда като жестоко престъпление от страст, почти неподготвено и извършено припряно, тъкмо обратното на хладнокръвно професионално убийство. За да подсиля впечатлението, бях изиграл ролята на разярен от ревност съпруг и исках свидетелите да разкажат за това и полицията да разследва тази версия. А изиграването на ролята означаваше наистина да се чувствам като своя герой. Ала това не беше всичко. Струваше ми се, че Мори просто бе усетил какъв съм всъщност. Или казано по друг начин, че самото ми присъствие го е предупредило какво ще направя. Ако беше малко по-бърз или аз бях малко по-бавен, това предупреждение може би щеше да промени нещата. Също като с онези чинпира в Юено. Независимо дали ставаше въпрос за прекалено позиране, или за подсъзнателни сигнали, аз неволно предупреждавах хората какви са намеренията ми и съответно им давах време да се подготвят. Това имаше ли някакви предимства? Не, нямаше. В боя, ако нещо е само слабост и не те компенсира с някаква полза, просто се отърваваш от него. Трябваше да измисля как да се отърва и от това — да овладея тези подсъзнателни безсловесни сигнали, да ги прекратя, да ги скрия. Трябваше да има начин да съм способен на страшно, фатално насилие, без каквато и да е външна проява преди самото му извършване. Такова нещо щеше да е изключително рядко. Самият аз определено не бях виждал подобни примери. Но ако имаше начин да го постигна, това щеше да ми осигури съществено тактическо предимство.

Осъзнах, че отвличам вниманието си от характера на онова, което току-що съм извършил, като се съсредоточавам върху тактиката. Толкова много пъти бях докладвал за изпълнението на бойни задачи, че вече го правех инстинктивно. Установих, че този факт ме изпълва с радост.

Тръгнах пак. Хвърлих очилата в една кофа за смет. Кърпата потъна в първата срещната шахта. Изтрих гела от косата си, разхлабих вратовръзката и продължих да вървя. След пет минути пътувах с Танатос на север по Учибори-дори. Чак когато излязох на ярко осветения булевард забелязах, че по ръкава ми има пръски кръв и слуз. Не изпъкваха толкова силно върху тъмното сако, но върху белия маншет нямаше как да не ги забележиш.