Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Продължих за Акасака-мицуке, паркирах близо до „Ню Отани“ и извървях пеш останалото разстояние. Миямото още го нямаше. Вместо да го чакам във фоайето, се разходих около хотела, като си представях как ще си устроя засада, ако съм от противниковата страна. Полезна игра. Знаех, че трябва да се упражнявам, да опозная града така, както познавах джунглата.

Разбирах, че във въображението на Макгроу, или поне в надеждите му, моите срещи с Миямото винаги са обгърнати от свръхтайнственост. И отначало наистина бяха такива, донякъде. С времето обаче все повече се отпускахме. Затова ни най-малко не се разтревожих, когато Миямото влезе и ми махна с ръка, щом ме видя.

Приближи се и се поклони ниско.

— Пак ти благодаря за огромната услуга, която ми направи.

Естествено, престорих се на изненадан.

— Какво имаш предвид?

— Онзи… приятел, с когото ме запозна. Оказа се извънредно полезен. Действа професионално и дискретно.

— Наистина ли? Не ми е казвал нищо. Да, наистина е дискретен. Но се радвам, че ти е помогнал. Твоите хора останаха ли… доволни?

— Страшно са доволни. Явно сега съм заслужил много по-голямо уважение и дължа всичко това на тебе. Имам невероятен късмет, че те познавам.

Пак късмет. Защо ме смущаваше тази мисъл? Отново я пропъдих.

— Нищо не ми дължиш — отвърнах. — Само се надявам да не вземат да те повишат — срещите ни ще ми липсват.

Миямото се засмя.

— Имаш ли малко време? Градината на хотела е чудесна — на повече от четиристотин години е. Прекрасна гледка, която да съзерцаваш, докато пиеш чай.

И през следващия час ние се наслаждавахме на чая в салона, който гледаше към градината. Миямото отбеляза моето новоусвоено внимание, личащо по начина, по който отпивам и вкусвам ароматната течност. За него било чест, че съм се вслушал в неговите глупости. Отговорих, че всъщност за мен е чест, че той толкова търпеливо наставлява недостойна личност като мен. Когато станахме да си вървим, лесно разменихме чантите така, че да изглежда естествено. Обърнах се и понечих да тръгна към задния изход, но Миямото ме спря.

— Няма да забравя какво направи за мен и това, че ти дължа услуга.

— Наистина си прекалено любезен. Аз само те свързах с един човек, нищо повече.

— А ти си прекалено скромен. Длъжник съм ти.

— Добре, тогава другия път ти ще платиш чая.

Той се засмя.

— Това няма да е достатъчно. Но разбира се. До нови срещи.

През ума ми минаваше какво ли не, например тази странно смущаваща мисъл за късмета, и макар да я потисках през цялото време, докато си приказвахме с Миямото, сега исках внимателно да анализирам точно какво ме безпокои. Затова изминах с Танатос краткото разстояние до Дзенпукудзи, малък храм, построен през 824-та година — най-древното светилище в Токио след Сенсоджи в Асакуса. В Дзенпукудзи винаги цареше тишина. Наблизо растеше гигантско дърво, гинко билоба, за което твърдяха, че било старо колкото самия храм. Наоколо имаше гробове, почти всички от дълбока древност. Изобщо, подходящо място да подредя мислите си. От собствен опит знаех, че нищо не благоприятства повече трезвото и задълбочено разсъждение, откровения размисъл, от това да си единственият жив човек в обиталището на мъртвите.