Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

26.

Прекарах следващата сутрин при Саяка. Беше невероятно — също толкова хубаво, колкото първия път, може би даже по-хубаво, понеже сега бяхме разчупили леда и постепенно започвахме да свикваме един с друг.

Бяха минали няколко часа. Тя лежеше по гръб и ту се унасяше, ту отново се събуждаше. Аз я гледах, опрял главата си на юмрук. Не исках да ми става прекалено удобно — щеше да е страхотно да подремна, обаче по обяд имах среща с Миямото. И преди това трябваше да прибера парите. Не биваше да остават там повече, отколкото се налага.

Саяка ме погледна изпод натежалите си клепачи.

— Какво?

— Какво „какво“?

— Защо ме гледаш?

— Обичам да те гледам.

Тя се усмихна и ме докосна по бузата.

— Много си мил.

Целунах пръстите й.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. Наистина.

— Някои хора ме смятат за невъздържан.

— Не и с мен.

Нежно я целунах по устните.

— Харесва ми да съм такъв, какъвто съм с теб.

Саяка не отговори, само се усмихна и плъзна показалец по ухото, брадичката и устните ми.

Вдигнах очи към часовника до леглото.

— Трябва да тръгвам.

— По работа ли?

— Да.

— Още ли не искаш да ми разкажеш?

— Не мога.

— Нали не си женен, Юн? Тъй де, ти ми каза, че си бил само с едно момиче, но…

Въпросът ме свари толкова неподготвен, че се засмях. Ала разбирах нейното безпокойство, естествено.

— Не съм.

— И аз така смятам, но все пак… Чудех се. Странно е, като знам толкова малко за теб.

— Ти ме познаваш по-добре от повечето хора, вече ти го казах.

— Сериозно?

— Да.

— Наистина ми се струва така, но в същото време имам чувството, че съм наивна.

Погалих я по бузата.

— Не си наивна.

— Поне никога не съм се смятала за наивна.

— Не си. Нека само се справя с този проблем — отнася се за работа, не за брак или връзка с друга жена, нищо подобно. И тогава ще видим, става ли?

Вперих поглед в нея. Явно изражението ми трябва да е било малко тъпо.