Врагове по неволя [bg]

Непрекъснато четем за герои, спасили човешки живот, които разказват какво са мислели и какво са почувствали в краткия миг, преди да сторят нещо неимоверно смело. Онова, което никога няма да прочетете, е как се чувства човекът, който е бил спасен, особено ако спасителят му е загинал. Затова ще ви кажа как се чувства — толкова непоносимо виновен, че му иде да изтръгне сърцето от гърдите си.

Мисля, че Али някак усети това, защото сложи дългата си ръка на рамото ми и ме притегли към себе си. Така останахме през следващите няколко минути, неспособни да изречем и думичка, потънали в общото нещастие — тя поради загубата си, а аз, защото повече от всичко ми се искаше да разменя мястото си с Мария, въпреки гузното задоволство от факта, че това беше невъзможно.

Най-сетне Али отдръпна ръката си, изправи се и отиде да извика Хари и момчетата му. Те отново включиха прожекционния апарат и ние мрачно продължихме да гледаме.

В един момент се виждаше как аз бързо се навеждам, за да вдигна полицейската палка. В мига, в който се наведох, главите на още трима демонстранти точно зад мен се пръснаха от куршумите.

— Еха! Човече, виж тези кадри — възкликна Хари.

Операторът превъртя сцената на бавен каданс още два пъти, докато не ми писна да гледам как хората умират от куршуми, предназначени за мен.

— Давай нататък! — излаях.

На следващите кадри се виждаше как спринтирам към стрелеца. При това изглеждах дяволски добре, ако ми позволите да го отбележа. Али даже отново ми стисна ръката, навярно за да ме успокои.

Хари беше фокусирал обектива си върху мен, затова фигурите наоколо бяха размазани. Видях се как замахвам с палката и я стоварвам върху главата на полицая, как след това се навеждам и вземам пистолета му. Видях и нещо друго, макар първоначално да не ми направи впечатление.

Тичах нагоре по хълма към стрелеца и отново преживях момента, в който той измъкна новия пълнител от жилетката си. След това забелязах още нещо. Той погледна вдясно от себе си. После върна поглед към мен и хвърли карабината.

Накарах ги да пуснат този момент на нерешителност още пет-шест пъти. Колкото повече го изучавах, толкова повече изпъкваше очевидното. Нямаше нищо безцелно в това озъртане надясно. Стрелецът гледаше към някого. Чакаше нареждания. Гледаше към шефа си или човека, който преценяваше ситуацията вместо него.

Тогава си спомних, че бях забелязал и още нещо в по-предишните кадри.

— Върнете до момента, в който изскачам от тълпата. Отново забавено.

Направиха го. Навярно си мислеха, че се наслаждавам на своя миг на слава. Ако трябва да бъда честен, по принцип не стоя над тези неща. Този път обаче престанах да гледам себе си и видях всичко по-ясно. Фигурата беше мъглива и размазана, но в нея имаше нещо странно.

— Върнете отново и като ви кажа, стопирайте кадъра.

Не можех да бъда сигурен. Кадрите не бяха на фокус. Силуетът се намираше на двайсет, може би трийсет метра от мен. Онова, поради което изпъкваше обаче, беше следното: той стоеше напълно изправен. Не залягаше, нито тичаше, нищо. Просто стоеше с ръце на кръста — поза на командир. И се намираше точно на мястото, накъдето беше погледнал стрелецът, за да получи знак.

Обърнах се към Хари:

— Можеш ли да ни направиш копие от филма?

— Разбира се, човече — отвърна той.

И така, Али и аз взехме филма, хванах я за ръка и си тръгнахме. Когато излязохме навън, тя попита:

— Какво видя?

Не ми се искаше да я лъжа, тъй като идеята да изгледаме записите беше нейна, но нямах друг избор.

— Нищо — казах.

Тя ме изгледа с недоумение.

— Нищо ли? Тогава защо поиска копие от филма?

— Не знам. Сигурно, за да не забравя как Мария спаси живота ми.

От това измислено алиби наистина се почувствах отвратително, но знаех, че по този начин ще пресека любопитството на Али. Тя мрачно се усмихна и кимна, а после се върнахме в базата — аз, изпълнен с въпроси около записа, а тя — потънала в кошмара от гледката на куршума в главата на жената, която беше обичала.

Когато се върнахме в офиса, аз незабелязано се измъкнах навън и използвах един клетъчен телефон, за да се обадя в канцеларията на генерал Спиърс. Казах на любимия си полковник, че трябва да се срещна с Мърсър, при това веднага. Дадох му телефонния си номер, той каза „Окей“ и затвори.

Постоях около три минути под сенките на някакво дърво, докато телефонът не звънна отново.

— Дръмънд, тук е Мърсър — рече той.

— Трябва да се срещнем, важно е.

— Зает съм. Колко е важно?

— Адски важно.

— Добре. Но ще трябва да приложим някои номера. Следят те.

— Кой? — попитах.

— Ще ти кажа, като се видим. Иди във военния магазин. Помотай се в бижутерската секция, ще те поемем оттам.

Грабнах бастуна и казах на Имелда, че ще се върна след час. После закуцуках към военния магазин. Той се оказа точно в другата половина на „Йонгсан“ и аз доста се поизпотих, сипейки ругатни по адрес на Мърсър, докато изкуцукам дотам. Силната въздушна струя от климатика, която ме лъхна при влизането в магазина, едва не ме накара да целуна пода от благодарност. Отидох към бижутерския щанд и заразглеждах часовниците. Когато вдигнах глава, забелязах коравосърдечната мис Ким, която оглеждаше някакви обици от другата страна на щанда. Тя вдигна друг чифт, поклати глава, остави ги и продължи към секцията за стереоуредби. Бавно я последвах. Тя се спря пред огромни тонколони „Инфинити“ и постоя така, докато покрай нея не мина някакъв мъж; тогава го погледна и той й кимна. Едва след това ми даде знак да я последвам.