Врагове по неволя [bg]

Той ме изслуша учтиво, благодари ми за обаждането и ме осведоми, че не разполагам с нищо убедително. Аз вече го знаех. Каза ми още, че според него несъответствието е любопитно. И това вече го знаех.

Веднага щом оставих слушалката, Али ме улови за ръката и ме дръпна в съседната стая. Всъщност, дръпна“ беше твърде меко казано. Тя почти ми извади ръката от рамото, аз изквичах и се катапултирах през вратата.

— Ох! — казах и я изгледах заплашително.

— Не бъди такъв женчо.

— Наистина болеше! — оплаках се.

Това си беше самата истина. Болеше адски отчасти защото вече бях пребит и прострелян, но и поради факта, че Али беше силна като бик. Изведнъж ми хрумна, че ако реши да помете стаята с мен, сигурно нямаше да успея да й се противопоставя. Дори да бях в най-добрата си форма, тя пак щеше да е в състояние да ме разкъса на парчета.

— Как мина? — попита тя нетърпеливо, без да обръща внимание на болежките ми.

— Не много добре — признах. — Моран и Джаксън се объркаха в показанията си, но Голдън лесно може да поправи нещата с малко репетиции. Все още не сме стигнали до нищо съществено.

Лицето й се помрачи от дълбоко разочарование, което ме порази — първо, защото изобщо не й отиваше, и второ, защото бях виждал то да изразява единствено гняв и презрение. Не, всъщност не, защото я бях виждал и да гледа Мария с обич, затова новото й изражение ми напомни колко мъчително беше станало делото за нея. Беше изгубила любовницата си, може би не в пряка връзка с въпроса за вината или невинността на Уайтхол, но определено заради делото. Единствената възможност да компенсира донякъде загубата си беше да докаже, че той е обвинен несправедливо.

Макар че изглеждаше като последната жена на света, към която човек би изпитал жалост, точно това чувствах аз. Просто не можех да измисля какво да кажа.

— Съжалявам — рекох. — Всичките ми идеи се изчерпиха.

Тя посумтя малко, после предложи:

— Ами телевизионните записи на кръвопролитието? Защо не ги проучим?

— За какво? Целият свят вече ги е гледал, при това неколкостотин пъти, и никой не е видял нещо, което да заслужава внимание.

— Няма да ни навреди.

Не исках да си губя времето, но не ми се искаше и да я разочаровам.

— Знаеш, че е прекалено хипотетично, нали? — попитах за всеки случай.

— Нали нямаме никаква друга възможност за разследване?

Не можех да споря с последното й твърдение, затова тъпо кимнах, а Али се обади в местния клон на телевизионния канал Ей Би Си. Няма да повярвате, но гласът й звучеше много очарователно, дори секси, докато увещаваше някакъв човек да ни пусне да изгледаме материала. Беше доста странно този момичешки, закачлив глас да излиза от устата й, но свърши работа.

Просто не исках да съм на мястото на човека от другата страна на линията, когато видеше Али от плът и кръв.

Студиото се намираше на дванайсетия етаж на една огромна, блестяща нова сграда на площад „Намдун“. Взехме асансьора и корейците, които се возеха с нас, се взираха с любопитство в Али, която беше с поне половин метър по-висока от тях — макар че сигурно щеше да бъде страхотна гледка дори ако беше с половин метър по-ниска. След това зяпнаха мен, може би защото сметнаха, че точно тя ме беше скъсала от бой. Дори само по израженията им човек можеше да си представи какво си мислеха. Пустите му американци! Адски странни хора — как изобщо са успели да станат толкова богати? Толкова преуспели? Толкова силни?

Всъщност това бяха добри въпроси. Аз самият често съм си ги задавал.

Както и да е, един кльощав мъж с дънки и опърпана тениска ни посрещна във фоайето на малкото студио. Вторачи се адски шокиран в Али и мигновено стана очевидно, че точно него беше омаяла по телефона. Али ми намигна и едва сдържах смеха си, защото до този миг не бях мислил за нея като за жена, с женска хитрост и някои от необходимите умения за битката между половете. Поне двата общоприети пола.

Човекът се представи — казваше се Хари Менкър и беше операторът, заснел кръвопролитието. Очевидно много се гордееше с това. За известно време той отново се потопи в разказа за приключението си и за риска, който беше поел, за да заснеме филма, излъчен от почти всяка телевизионна мрежа в света. После пък се оплака, че не му платили никакъв хонорар за това постижение, защото бил на заплата в Ей Би Си и компанията прибрала всички печалби от смелостта му.

Али и аз го изслушахме търпеливо и със съчувствие гукахме на подходящите места. Все пак филмът си беше негов. После той ни заведе в една прожекционна зала в дъното, където ни чакаха двама техници. Филмът беше зареден и готов. Казаха ни да седнем и намалиха осветлението.

Хари услужливо ни обясни:

— Онова, което сте видели по телевизията, са монтирани пасажи. Изрязахме особено кървавите сцени, нали разбирате — разкъсани тела, шума от ругатните на хората. Сега ще видите пълната, нецензурирана версия.

Погледнах към Али и тя ми се усмихна победоносно. В крайна сметка това посещение можеше и да си струва загубеното време.

През първите пет минути от записа камерата подскачаше между протестиращите и полицаите. На няколко пъти се спираше доста продължително и върху мен.