Врагове по неволя [bg]

Карл Моран обаче не беше Евърет Джаксън. Не изглеждаше уплашен или уязвим, нито застрашен. Беше стар войник, обръгнал и покрит с белези, и въпреки онова, което Катрин беше казала за него — че бил нежен като голямо плюшено мече в леглото, — на мен ми се виждаше яка, брутална горила.

После Катрин продължи по същата схема, като го попита за ареста, а той отвърна точно като Джаксън: пътуване до участъка в Итеуон, стандартен разпит, кратък престой в корейска килия, пътуване до ареста на военната полиция, стандартен разпит, мъчителна битка със съвестта, посещение при адвокат, доброволно явяване пред военната полиция — последователност, довела до доброволни и пълни признания.

Седях неподвижен и търпеливо изчаквах Катрин да приключи с въпросите си. Не се намесих и не я прекъснах нито веднъж. А и тя се справяше превъзходно, макар че положението беше безнадеждно. Не отбелязахме и милиметър напредък. Когато тя приключи, аз се наведох напред, облакътих се на масата и приковах Моран с продължителен, скептичен поглед. Той се опита да не ми обръща внимание, но накрая не издържа.

— Какво? — попита. — Имате ли някакъв въпрос към мен, господин майор?

— Точно така. Каза, че не са те били, нали така?

— Тъй вярно — отвърна той и се засмя. — Приличам ли ви на човек, когото могат да го пребият някакви корейчета? По дяволите, ако някой от онези с дръпнатите очички само ме беше пипнал, щях да го пратя направо в гроба.

Той разглеждаше подутините и ожулванията ми и имах чувството, че знае как съм ги получил. Дори имах чувството, че ми се подиграва.

— Не и ако си окован или завързан за стол, Моран. Не и ако са десетима срещу теб. Не и ако си изплашен до смърт, че могат да те обвинят в убийство. Хайде сега, няма нищо срамно в това. Кажи ни. Някой би ли те?

Той се наведе напред и ме погледна в очите.

— Никой не ме е докосвал с пръст. Кълна се. Нито едно корейче не ме пипна. Бейлс също не ме е докосвал. Това е самата истина. Никой не ме е бил.

Импулсивно попитах:

— Последен въпрос. След като се срещна с адвоката, какво направи? Предупреди ли поне Джаксън, че възнамеряваш да направиш признания?

— Да, разбира се. Джаксън е просто един хлапак, нали разбирате? Чувствах се отговорен за него.

Толкова му беше. Готово! Егото на този мъж го препъна.

Еди мигновено усети обезпокоителното несъответствие и бързо се намеси:

— Добре, добре, вече изчерпихме този въпрос. Сержант Моран, благодаря за помощта. Можете да се връщате в килията си.

Изражението на Моран издаваше недоумение. Знаеше, че е казал нещо погрешно, но не беше сигурен какво точно. Така или иначе, той се изправи и с тежка стъпка отиде до вратата, където двама военни полицаи го чакаха, за да го отведат в килията.

Вратата се затвори зад гърба му, Еди се облегна и се усмихна. Този път използва човекоядската си усмивка — от онзи тип, когато ъгълчетата на устните му почти опираха в ушите.

— Доволни ли сте? — попита.

Това беше единственият риск, който бяхме поели с идването си. Сега Еди знаеше в каква посока се опитвахме да поемем. И той като нас беше чул свидетелите да си противоречат по въпроса кой е отишъл пръв при адвокат и кой кого е посъветвал да признае. Имаше пукнатина в бронята му, но Еди вече знаеше къде е тя. Тъй като го познавах добре, изобщо не се съмнявах, че щеше да организира на свидетелите си по няколко репетиции, за да е сигурен, че всички гънки са изгладени.

— Много сме доволни — отвърна Катрин и двамата положихме всички усилия да се усмихнем самоуверено, все едно току-що бяхме научили нещо съдбовно и необоримо.

— Оставете тази работа — предупреди ни строго той, изправи се и отново погледна часовника си. — Повярвай ми, Карлсън, не си играй с Бейлс на свидетелското място. Няма да го позволя. Нито пък този съдия.

Той излезе доволен и наперен от стаята. В същия миг фалшивите ни усмивки се стопиха и се превърнаха в мрачни гримаси. Нямаше за какво да се радваме. Двамата с Катрин се заехме с обичайния адвокатски разбор, който следва неудовлетворително представяне, като се питахме какви въпроси трябваше да зададем, а не го бяхме направили, кои трябваше да формулираме по-различно, защо не сме оценили правилно свидетелите и как сме пропилели големия си шанс.

След това излязохме и обезсърчени поехме към паркинга и колата, която ни чакаше там.

— Добре се справихте там вътре — обяви Имелда.

— Какво? — попита Катрин.

— Казах, че бяхте добри.

— Така ли? — усъмних се аз.

— Сега вече всичко е ясно, нали?

— Ъъъ, да — отвърнах. — За кое по-точно говориш?

Имелда се извърна към мен. Вдигна ръка и нагласи очилата си.

— Моран не излъга. Те не са го докоснали с пръст.

— Разбира се, че не са — рекох.

Доста несигурно обаче. Имелда отново се обърна и се изкикоти:

— Този Бейлс наистина има добри инстинкти. Мъжете като Моран се състоят само от едно голямо его. Такъв можеш да го пребиеш до смърт, но няма да проговори. Ама хииич! Виж, ако хванеш слабия, за да накараш големия да се пречупи, вече е друга работа.

И тя се изкикоти още веднъж.

Разбира се, Имелда беше напълно права. Точно това се беше случило. Бейлс и Чой бяха съумели да отведат двамата повторно в участъка в Итеуон. Някак си бяха разбрали какви са отношенията между Моран и Джаксън. Бяха се досетили, че егото на Моран е като самолетоносач, което не бе особено трудно, затова бяха налагали Джаксън дотогава, докато Моран, големият мечок, не се беше пречупил, за да защити приятеля си.