Мозайка от убийства [bg]

— Били ли сте някога щастливи заедно? — попита той.

Тя поклати глава, преди да отговори:

— Много бързо разбрах, че съм направила грешка, но тогава бях по-млада и предполагам, че от гордост не исках да си го призная. Проблемът с Магнъс беше в това, че не му беше достатъчно да се ожени за мен. Освен това трябваше и да ме притежава. И много бързо ми го показа съвсем ясно. Все едно че бях част от някаква колекция: къщата, имението, езерото, гората — и жената. Беше много старомоден в схващанията си за света.

— Проявявал ли е насилие срещу вас?

— Никога не ме е удрял, но насилието може да приеме много различни форми. Викаше. Понякога се държеше заплашително. И избухваше по начин, от който често ме беше страх.

— Разкажи им за меча! — настоя Дартфорд.

— О, Джак!

— Какво стана с меча, лейди Пай? — попита Чъб.

— Беше броени дни, преди да отида до Лондон да се видя с Джак. Трябва да разберете, че под всичко това у Магнъс се криеше едно голямо разглезено дете. Мен ако питате, цялата история с Дингъл Дел не беше толкова за да спечели пари, а за да ядоса хората. Беше избухлив, като малко момче. И ставаше особено неприятен, когато не получаваше точно онова, което поиска.

Тя въздъхна, преди да продължи:

— Той подозираше, че се срещам с някого — с всички тези пътувания до Лондон. А и двамата вече спяхме отделно, разбира се. Той не ме искаше вече — не и по начина, по който един мъж иска жена си — но гордостта му страдаше от това, че е възможно наистина да съм си намерила друг.

— Онази сутрин се скарахме. Дори не си спомням за какво точно. Но той започна да ми крещи — че съм била негова, че никога нямало да ме пусне. Аз вече бях чувала всичко това. Но този път той се държа по-налудничаво от всякога. Сигурно сте забелязали, че от голямото преддверие липсва една картина. Беше мой портрет, който беше поръчал като подарък за четиридесетия ми рожден ден. Художникът всъщност е Артър Редуинг.

Тя се обърна към Тип:

— Запознахте ли се вече с него?

— Той е съпругът на лекарката, нали?

— Да.

— Видях една друга негова творба, но все още не сме се запознали.

— Е, според мен той е много талантлив. И онзи портрет, който ми направи, много ми харесваше. Беше успял да улови един миг на истинско щастие — в градината, до езерото — а тези мигове бяха твърде редки, мога да ви уверя в това. Онази година лятото беше великолепно. Позирах на Артър четири или пет пъти, за да нарисува портрета, и въпреки че Магнъс почти не му плати за работата — нещо типично за неговата стиснатост, — според мен картината беше прекрасна. Знаете ли, ние дори обсъждахме дали да я предложим за участие в лятната изложба в Кралската академия. Но Магнъс не беше съгласен. Така щеше да му се наложи да ме сподели с други хора! Затова картината си остана на стената в голямото преддверие.

— А след това онази сутрин се скарахме. Признавам си, че когато поискам, мога да бъда много гадна, и този път определено не му спестих някои истини. Магнъс почервеня ужасно, като че ли всеки момент щеше да се пръсне. Винаги е имал проблеми с кръвното налягане. Пиеше прекалено много и лесно се докарваше до тези състояния на апоплектичен гняв. Казах му, че отивам в Лондон. Той отказа да ми даде разрешение да го направя. Аз му се изсмях и му казах, че нямам нужда от разрешение — нито от него, нито от някой друг. И той изведнъж скочи, отиде до онази глупава рицарска броня и с боен вик измъкна този меч…