Мозайка от убийства [bg]

— Къде е лекарството сега?

— Горе. В банята.

— Боя се, че се налага да ви помоля да ми го дадете.

— Е, вече със сигурност нямам нужда от него, господин Тип — каза тя леко, почти небрежно, едва ли не със светнали очи. — Какво ще правите сега? Ще ме арестувате ли за кражба?

— Няма нужда да го правим, госпожице Пай — отговори Чъб. — Просто ще се погрижим да го върнем на доктор Редуинг.

Няколко минути по-късно те си тръгнаха, а Клариса Пай затвори входната врата след тях, доволна, че са я оставили сама. Остана съвсем неподвижна, само гърдите й се надигаха и отпускаха, и се замисли за всичко, което си бяха казали току-що. Въпросът за отровата нямаше никакво значение. Това вече не беше важно. Но беше странно, че са дошли заради подобна дребна кражба, когато от самата нея беше откраднато много повече. Дали щеше да успее да докаже, че имението „Пай Хол“ беше по право нейна собственост? Ами ако полицейският инспектор казваше истината? Тя не разполагаше с нищо друго, освен с думите на един болен, умиращ човек, изречени в стая без никакви други свидетели, и без никакво доказателство, че изобщо е бил на себе си, когато ги е произнесъл. Изходът на делото щеше да зависи от дванадесет минути, които бяха изтекли преди повече от петдесет години.

Откъде изобщо можеше да започне?

И дали наистина искаше да го прави?

Беше необяснимо усещане, но Клариса изведнъж се почувства така, сякаш от раменете й беше паднала някаква тежест. Фактът, че Тип беше взел отровата със себе си, със сигурност имаше нещо общо с това. Присъствието на физостигмина беше измъчвало съвестта й по много различни причини, и тя си даваше сметка, че от самото начало беше съжалявала, задето го бе взела. Но имаше и нещо друго. Тя си спомни какво й беше казал Чъб. „Може би ще се чувствате по-добре, ако просто приемете нещата такива, каквито са. Къщата ви е прилична. В селото ви познават и ви уважават.“