Мозайка от убийства [bg]

По лицето на Клариса Пай се изписа цяла поредица от емоции, всяка от които беше изразена толкова отчетливо, че можеха да ги окачат една до друга, като серия от портрети. Първоначално беше шокирана. Въпросът беше толкова неочакван — откъде изобщо знаеха за това? След това имаше страх. Дали щеше да има последствия? Последва възмущение, вероятно престорено. Беше възмутена, че я подозират в подобно нещо! И накрая — всичко това за части от секундата — примирение. Вече се бяха случили толкова много други неща. Нямаше никакъв смисъл да отрича.

— Да. Аз я взех — каза тя.

— Защо?

— Как разбрахте, че съм била аз? Ако нямате нищо против да попитам, разбира се.

— Мери Блекистън ви е видяла да излизате от лекарския кабинет.

Клариса кимна.

— Да. Забелязах, че ме наблюдава. Мери имаше необикновената способност да се озовава на неподходящо място в неподходящ момент. Не знам как го постигаше.

Тя замълча за малко, преди да попита:

— Кой друг знае за това?

— Тя си е водила дневник, който понастоящем е у полицейски инспектор Чъб. Доколкото знаем, не е казвала на никой друг.

Така беше по-лесно.

— Взех я импулсивно — каза тя. — Случайно се озовах сама в кабинета и видях физостигмина на лавицата. Знаех какво точно представлява. Преди да замина за Америка, преминах известно медицинско обучение.

— За какво ви беше?

— Срам ме е да ви отговоря, господин Тип. Давам си сметка, че не биваше да го правя, и може би не съм била съвсем на себе си. Но в светлината на онова, за което разговаряхме току-що, точно вие би трябвало да разберете, че в моя живот почти нищо не се разви така, както исках. И не става дума само за Магнъс и къщата. Така и не се омъжих. Така и не се влюбих истински, дори когато бях млада. О, да — имам в живота си църквата и селото, но понякога се поглеждам в огледалото и се питам: какъв е смисълът? Какво правя тук? Защо изобщо да продължавам?

— Библията е пределно ясна по въпроса за самоубийството. В морално отношение то е равносилно на убийство. Господ дава живота. „Господ дава, и Господ отнема.“ Пише го в книгата на Нов. Ние нямаме право да се намесваме в това.

Тя замълча за малко и погледът й внезапно стана суров.

— Но е имало моменти, когато съм се чувствала потънала в сенките, когато съм поглеждала в долината на смъртта и ми се е искало… искало ми се е да вляза в нея. Как си мислите, че се чувствах, когато гледах Магнъс и Франсес, и Фреди? Преди и аз живеех в тази къща! Цялото това богатство, всички тези удобства бяха и мои! Дори да забравим за миг, че всичко това в действителност ми е било отнето с измама, аз никога не биваше да се връщам в Саксби на Ейвън! Беше истинска лудост от моя страна да се унижавам така, връщайки се да живея близо до господарската маса. Така че отговорът е „да“. Мислех да се самоубия. Взех физостигмина, защото знаех, че ще свърши тази работа бързо и безболезнено.