Мозайка от убийства [bg]

— Не съм го взел. Не съм виновен. Не съм аз.

Бяха докарали Брент у дома от имението „Пай Хол“ с полицейска кола и той седеше с потресена физиономия, обграден от служители на реда, които бяха нахлули в окаяното убежище, каквото беше домът му. Сред тях бяха и Атикус Тип и Джеймс Фрейзър.

— Тогава откъде се сдоби с онази сребърна катарама, която си продал на Джон Уайтхед?

— Намерих я! — каза Брент.

Той забеляза недоверчивия поглед на полицейския инспектор и побърза да продължи:

— Това е самата истина. На следващия ден след погребението. В неделя. През почивните дни по правило не работя. Но сър Магнъс и лейди Пай току-що се бяха прибрали от почивката си, затова си помислих, че може да имат нужда от мен. Така че отидох до имението, за да покажа добра воля. И бях в градината, когато видях това нещо — лъщеше в тревата. Нямах представа какво е, но изглеждаше странно и на него имаше фигура на мъж — чисто гол.

Той се усмихна за кратко, все едно беше казал някой мръсен виц.

— Прибрах го в джоба си, а в понеделник го занесох в магазина на господин Уайтхед и той ми даде петарка за него. Два пъти повече, отколкото очаквах.

„Да. И два пъти по-малко, отколкото струва“, помисли си Чъб.

— На същия ден в имението „Пай Хол“ са повикали полиция — каза той. — Сър Магнъс е докладвал за обир. Какво можеш да ни кажеш за това?

— Аз си тръгнах преди обяд. Не съм видял никаква полиция.

— Но сигурно си чул за обира.

— Чух. Но вече беше късно. Вече бях продал онова нещо на господин Уайтхед, а може би и той вече го беше продал на някого. Погледнах на витрината, но не го видях.

Брент сви рамене, преди да добави:

— Нищо лошо не съм направил.

Това си оставаше под въпрос. Но дори Чъб щеше да бъде принуден да признае, че ако Брент беше извършил престъпление, то беше съвсем дребно. Ако, разбира се, казваше истината.

— Къде намери катарамата? — попита го той.

— Беше в тревата. Пред къщата.

Чъб хвърли един поглед на Тип, като че ли търсеше напътствие.

— Според мен ще бъде любопитно да видим точно къде — каза Тип.

Чъб се съгласи и четиримата потеглиха заедно с колата, а Брент се оплакваше през цялото време, докато го откарваха обратно в имението „Пай Хол“. Отново минаха покрай къщата на портиера и двата каменни грифона, които изглеждаха така, все едно си шепнеха помежду си, и Фрейзър за кратко си спомни за играта, която бяха играли нощем двете момчета, Робърт и Том Блекистън — онези кодови думи, които си бяха предавали с почукване по стената между леглата си. Внезапно му хрумна, че тази игра можеше да има и друго значение, за което досега не се беше сетил, но преди да успее да каже на Тип за това, вече бяха пристигнали. Брент им каза да спрат и те отбиха до средата на алеята, срещу езерото.

— Беше ето там! — каза той, като ги поведе през моравата.

Езерото се простираше пред тях с гладката си тъмна вода, а зад него се издигаше горичката. Може би заради историята, която им беше разказал Робърт по-рано, сега им се стори, че в него несъмнено имаше нещо зловещо. Колкото по-ярко светеше слънцето, толкова по-черна изглеждаше водата. Те спряха на петнадесет-двадесет стъпки от брега, а Брент посочи с пръст в тревата, когато си спомни точното място: