Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
„Много съм доволен от вас… — изтътна гласът от портала. — Толкова много…“
Илидан и капитан Варо’тен коленичеха пред огнената дупка, а братът на Малфурион не разкриваше мислите си, докато слушаше похвалите на демоничния повелител. Двамата със слугата на Азшара бяха оставили другите от антуража си веднага щом навлязоха в опустошените земи, завладени от Легиона. Преди това Илидан не искаше да използва магия за транспортиране, защото уважаваше уменията на черния дракон. Земният пазител можеше да впримчи магията му и така магьосникът щеше да се озове при него, а подобна съдба не му се струваше особено примамлива.
Двамата се материализираха в самата зала на портала пред изненадания поглед на Манорот. Смутеното изражение на високопоставения демон беше допълнителен бонус не само за магьосника, но явно и за Варо’тен. Преди обаче изненадата на Манорот да се трансформира изцяло в ярост, Саргерас се пресегна през портала и настоя да разбере дали слугите му са изпълнили мисията си.
Разбрал, че са, повелителят на Легиона сега ги обсипваше с похвали. Това само вбеси допълнително лейтенанта на Саргерас, но неговата отдаденост — и страх — към господаря му, очевидно надделяваше над личните му вражди. В явен опит да спечели малко похвала и за себе си, Манорот незабавно изтътна:
— Наистина много добре, смъртни! — Той протегна една месеста лапа към Варо’тен. — Аз ще взема това, за да подготвя магията за портала.
Макар и да не показа нищо външно, сърцето на Илидан подскочи. Точно в момента магьосникът не искаше да дава диска на демона. Все така коленичил, той погледна към гиганта.
— При цялото ми уважение, лорд Манорот, но аз съм най-подходящ за деликатните заклинания около творението на дракона, благодарение на дара, даден ми от нашия господар.
За да натърти думите си, Илидан вдигна шала. Дори Манорот направи отвратена гримаса при гледката.
— Той е прав — намеси се капитанът. — Но в ролята си на настоящия носител на диска, смирено предлагам Великият да реши кой ще го използва, за да подсили портала.
Магьосникът и демонът едновременно хвърлиха раздразнен погледна войника, който обаче гледаше в огнената бездна и не им обърна никакво внимание.
— Разбира се, че единствено Саргерас ще реши — бързо се съгласи Илидан.
— Никой друг — добави Манорот.
„Може да има само един носител — обяви гласът на демоничния повелител. — И това… съм аз…“
Заявлението му ги хвана неподготвени, особено Илидан. Това не беше — не можеше да бъде — резултатът от всичко. Всичко зависеше от това именно той да борави с диска.
В мига, в който си го помисли, Илидан незабавно провери мисловните бариери, които бе издигнал около най-личните си чувства. Сигурен, че Саргерас не би могъл да засече нищо, той се концентрира върху новия проблем. Трябваше да има някакъв начин…
— При цялото ми уважение, Велики — посмя да се намеси магьосникът. — Но порталът е творение на нощните елфи и затова манипулацията му чрез диска…
„Порталът вече не представлява проблем… не и след като имам играчката на дракона…“
Думите резонираха в умовете на всички присъстващи. Илидан, капитан Варо’тен и Манорот зяпаха неразбиращо към чудовищния проход. Дори Аристократите, които постоянно се бореха да държат портала отворен, без малко щяха да спрат работата си — толкова изненадани бяха.
„Дискът ще отвори пътя, както планирах, но през място, много по-сигурно от тази жалка малка дупчица… — Проходът запулсира. — Много по-могъщо, по-сигурно… което ще издържи на обвързването със силата, която си ми донесъл… Говоря, разбира се, за самия Кладенец…“
Тринайсет
Джарод Шадоусонг изобщо не се чувстваше като жива легенда, но всеки, покрай когото минеше, го гледаше все едно е такъв. Репутацията му, без друго висока заради смешните му постижения на бойното поле, сега бе нараснала стократно заради присъединяването на митични създания като Ценариус и другите древни защитници на света. Историята за умишлено публичното приемане на неговото командване от полубога беше разказвана и преразказвана из лагера толкова много пъти, че в някои варианти той се оказваше облечен в златна броня и приемаше службата на горското божество, посвещавайки го в сан с блестящ магически меч. Въпреки абсурдността на подобни глупости, малцина сред защитниците си позволяваха да критикуват разказвачите. Дори съветът на благородниците сега гледаше на офицера от простолюдието с нещо, граничещо с преклонение.