Скитник броди по света

Изправих се с мъка и залитайки, сякаш бях преипил силно вино, излязох навън. Пред къщата имаше дървена пейка, огряна от слънце, примъкнах се до нея. На петдесетина крачки напред зеленееше и святкаше морето с безброй сребърни отблясъци, а от двете ми страни се виждаха други къщурки от плет и глина, наклякали по песъчливия бряг. Рибарски лодки, зареяли се в далечината и обвити в белезникавата омара на деня, приличаха на някак—ви въздушни призраци, а в дъното на залива полюшваха платна големи и малки кораби и сред тях сновяха дребни ладийки, едва видими за очите, като чертици. Гребците им не се забелязваха, само пръските от веслата им проч блясваха от време на време като цветни мъниста, избликнали внезапно от водата.

Пристанището и товарният кей бяха далече, шумотевицата им не стигаше до ушите ми, наоколо ми царяха тишина и покой, само топлият бриз, който повяваше откъм морето, шумолеше кротко в сламените стрехи на колибите.

Вслушвах се в тишината и се чудех на превратностите, с които беше изпълнен досегашният ми живот. На ръката ми блестеше огромният златен пръстен на Людовик, в пазвата си усещах скъпоценната брошка на Атала и коравия пергамент на Людовиковото свидетелство и в същото време бях един пребит човек, смазан от позорен бой с тояги. Босоногото някогашно козарче, каквото бях, беше живяло в княжески замък, сред доволства, каквито даже насън не биха могли да му се мярнат, научило беше до съвършенство франкския език и можеше безупречно да превежда на латински. Сега същият този човек береше душа в глинена хижа, достойна за най—окаяния сиромах. Бог ме издигаше във висините, а сетне ме захвърляше в калта. Като че ли в сърцето на всевишния веднъж избу—яваше безкрайна доброта, а друг път — ожесточение, което не познаваше прошка. Но нали бог беше олицетворение на милостта и доброто, на правдата, която не допуска грешка; така бях учил в учебниците по закон божи в катехизис, така вярвах; тогава как можеше същият този бог да избухва в жесток гняв и да наказва човека, без този да е съгрешил?

Това бяха мъчни въпроси, те надхвърляха далече мои—н познания, поставяха на изпитание учението, което бих усвоил в Людовиковия двор. Те внасяха смут в душата ми и като че ли ме изправяха до самия ръб на някаква страшна бездна. Затворих очи и се унесох в мъката си в безмълвието, което се ширеше наоколо. И ми се стори, че морето се надига, приижда бавно и се разлива над мен. Но не беше същото това море, дето се плискаше ласкаво в краката ми, а друго море, от синя светлина; и се сетих: небето беше слязло на земята и аз се гмурках и пропадах в прозрачните му дълбочини.