Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Колкото до тебе — повдигна рамене Никола, — аз нямам пръст в твоето спасение. Тебе те е намерил късно снощи морякът Танас, излизайки от кръчма с неколцина свои другари. Познал те, защото бил вчера на хиподро—ма, когато си съсякъл оня звяр Гийом. Познал те, но щял да си отмине по пътя, защото какво му влизат в работата разправиите между франки и ромеи. И тъкмо се канел да си тръгне, когато ти си изохкал, както си бил в несвяст: «Мамо, мамо, къде си, помогни ми!» Тогава Танас се чукнал по челото и рекъл: «Бе туй юначе е наш човек, българче!» Вдигнали те на ръце и към полунощ те донесли тук. Варвара, гърбавата, рекла: «Аз туй момче ще го поживя, само ми дайте прясно одрана ярешка кожа и едно кошче лук!» Танас на часа се разпоредил и скоро Варвара наложила съдраната ти кожа с лукова каша и някакви други билки, които помагат на рани. Танас и другарите му са хора от кол и въже, дето се казва, нямат нищо свято, но като те познаха, не пипнаха нито пръстена ти, нито брошката и пергамента, дето са в пазвата ти, Танас рече да те гледаме и вардим като свой син и рече, че ще ни платиш за разноските, на което ние се обидихме и му отговорихме, че всеки страдащ човек е наш брат, още повече че този е от нашата, българска кръв.
Ето как протекли работите, след като Пейре ми стовариI двайсетата тояга.
Докато Никола разказваше, когото в паметта си веднага нарекох «чичо Никола», както беше обичайно по нашия край, на няколко пъти ми се зави свят въпреки освежителното питие на «стрина Варвара». Взех да въртя очи и да клюмам и тогава двамата ме уловиха под мишниците, главно чичо Никола, който наистина беше як човек; гърбавата женица едва стигаше до пояса ми. Въведоха ме в собата и ми помогнаха да се просна на кълчищната черга. Преди да затворя очи, погледът ми се срещна с Варвариния; стори ми се, че той погали сърцето ми като грижовна и милостива майчина ръка.
Когато се събудих, вече свечеряваше. Гъстата синкава здрачевина бавно отстъпваше място на прииждащия мрак. През отворената врата на собата леко нахлуваше дим на огън, запален от сухи водорасли. В тоя дим се прокрадваше миризма на гозба, в която вряха непознати за мен коренчета и треволяци. Нямах никаква охота за ядене и от тази миризма ми се догади. Излязох навън. Бай Никола седеше на пейката и проверяваше дупките на една рибарска мрежа. Като ме видя, кимна ми да седна до него и рече:
— Утре сутринта ще изляза в морето и ако рогатият не ми попречи, ще ти наловя малко риба. Ние ядем риба рядко, защото и тя е едно изкушение за душата. Караме повече на зеленина, на хляб и лучец, хапваме сегиз—тогиз и сирение, а понякога и по някоя маслинка. Маслините наливат якост в жилите, а пък моята работа е хамалска, трябва ми сила. Но за тебе ще наловя малко риба. Рибата, когато се яде малко по—сурова, вдига бързо болния на крак. Варвара прави добра чорба от скумрии, а умее да ги пече и на камък.
— Не си прави труд! — рекох. — Благодаря ти, но ни ми се яде нищо. Не искам нищо.
— Как тъй не искаш? Мигар не щеш да стъпиш по—бързо на краката си?
— Защо ми е? — повдигнах рамене.
Гледах как тъмнината ляга тихо над морето, една изумрудена лента, обточена около хоризонта, отделяше небесния купол от водата. Защо ми беше да оздравявам? За да служа на някой нов сеньор или да се главявам за хамалин в пристанището? За да има сетне кого да бият с тояги? По—добре беше раните ми да не заздравяват, та като се явя пред бога, да му посоча съдраната си кожа и да му кажа: «Такава ли е, боже, твоята правда?» И в същия миг, като се мярнаха тия думи в главата ми, аз изтръпнах. «Ето — рекох си, — ти се усъмни в божията правда и с това стори най—големия грях за един смъртен! Сега вече си наистина осъден!»